Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

А Бе Ве-то на футболната дъска

Не става само с тренировки. Футболната тактика се изучава от най-ранна детска възраст. Снимка: Getty Images
Не става само с тренировки. Футболната тактика се изучава от най-ранна детска възраст.

Халф-бекове, крила, тарани, дефанзивни и офанзивни полузащитници…. Чудили ли сте се как изобщо се стигна до наличието на такива наименования и позициите, които стоят зад тези думи? Как на някого някога е хрумнало, че 11 души могат да се подредят така, че да неутрализират противника и да превземат вратата му с лекота? Е, това е кратката история на войната за всяка педя от футболното игрище.

30 ноември 1872 година. На терена на „West of Scotland Cricket Ground at Hamilton Crescent” излизат съставите на домакините от Шотландия и гостите от Англия за първия международен мач в историята на футбола. Крайният резултат е 0-0, което е странно, имайки предвид класата на англичаните. Как „гайдарите” устояват на формацията 1-2-7, използвана от южните им съседи? Ключът е, че докато „трите лъва” разчитат на дълги топки и индивидуалната класа, то шотландците използват малко по-защитната схема 2-2-6 (не казвайте на Моуриньо), взаимствана от хегемона в Шотландия ФК Куинс Парк, която е основана на пасовете по земя и търсенето на съотборник в по-добра позиция.

Това, което звучи абсурдно днес, в онези времена е напълно нормално. Тогава футболът е игра с неясно определени правила, в които формациите и тактическите указания са не по-различни от тези на кварталните хлапета днес. Все пак, този мач, както и пристигането на много шотландски играчи в английските отбори, водят до по-отборна организация на тимовете, което дава и началото на първите футболни постройки.

Следващата стъпка е направена от англичаните от Престън. Там Уилъм Съдел подрежда играчите си в схема с 2-3-5, в която с ключова роля е полузащитникът в центъра на терена, който се движи между наказателните полета в стил наподобяващ днешното „box to box”. Формацията носи дубъл на Престън през 1889 година, като „белите” дори завършват сезона без загуба. По-късно схемата се разпространява не само на Острова, но и в Европа. Унгария, Чехословакия и Австрия са сред отборите, които я налагат. С нея австрийците дори стигат до четвърто място на Световното първенство през 1934 година.

Въпреки привидно атакуващите формации, футболът по онова време се характеризира с ниска резултатност.

Затова през 1925 година се променя правилото за засада. Вместо трима, вече е необходимо само двама играчи на защитаващия се тим да са между нападателя и вратата. Тази промяна води до скок от 4700 гола в 1848 мача от 5-те нива на организирания футбол в Англия. Но също така и дава идея на един от най-значимите футболни мениджъри на Острова – Хърбърт Чапман. След успехите си начело на Лийдс и Хъдърсфийлд, той е назначен начело на Арсенал. След загуба с 0:7 от Нюкясъл, Чапман връща един от халфовете до защитата,а двама от нападателите заемат по-задни позиции, току пред халфовете. Така се ражда схемата 3-2-2-3 или подобната на огледало М-W. При нея, чрез движението наа двете двойки в средата на терена, може да се формира числено предимство от седем футболиста и в двете фази на играта. С вече подобрена защита и по-добра връзка между отделните линии, отборът от Лондон печели пет титли и триумфира два пъти с Купата на Англия. Схемата става изключително популярна не само във Великобритания, но и на континента.

С нарастване на значението на защитата, естествено не друг, а италианците правят следващата стъпка, преди Втората световна война да прекъсне развитието на играта. На Световните първенства през 1934 и 1938 година, Италия под ръководството на Виторио Поцо печели на два пъти златните медали след победи във финала над Чехословакия и Унгария. Играчите от Ботуша следват Метода (Il Metodo), или казато по-просто формацията 2-3-2-3. При нея централният халф следи персонално противниковия нападател,а двамата халф-нападатели се връщат назад, за да помагат на страничните халфове на италианците.

За съжаление, Втората световна започва и закономерно възпрепятства развитието не само на тактическите постройки, но и на цялата игра. Изминават близо две десетилетия преди да се появи отбор, който да демонстрира иновативно тактическо подреждане на терена. Това са могъщите маджари на треньора Густав Шебеш, а в състава се отличават звезди като Пушкаш, Кочиш, Цибор, Хидекути и други.

Годината е 1953, а унгарците са сочени за най-добрия отбор в света, след като са непобедени от близо три години. Домакините от Англия обаче не отстъпват по нищо с имена като Матюс, Мортенсен, Рамзи и Райт, а в добавка не са губили мач у дома. Това дава повод медиите да обявят приятелската среща между двата отбора за „Мача на века”. Англичаните излизат пред 105 000 души на Уембли в обичайната 3-2-2-3 формация, докато унгарците се подреждат в 2-3-3-2. Тук обаче идват на фокус малките, но оказалите се от изключителна важност детайли.

Англичаните се представят сравнително добре в предни позиции чрез Матюс, Мортенсен, но в защита нямат отговор. Централният им защитник Хари Джонстън се заема да пази унгарската деветка Хидекути, но това всъщност е тактически капан на унгарците, тъй като въпросният футболист заиграва като атакуващ халф, и така англичаните оголват центъра на отбраната си. Също така, унгарците сменят схемата си в зависимост от това дали атакуват (3-3-4)или се защитават (4-4-2/4-3-3). Това, в комбинация с постоянната смяна на местата от Пушкаш и Кочиш, обърква английските бранители и крайният резултат е 6-3, като само това, че маджарите спират да натискат през второто полувреме спасява противниците им от разгром. Няма прошка и година по-късно в Будапеща: Унгария – Англия 7:1!

Легендарният треньор на Уувърхемптън Стан Кълис

Следват 60-те години, в които водещ елемент е защитата и италианците отново решават да покажат, че не е нужно да вкараш повече, а да пуснеш по-малко голове.

Спорно е кой пръв започва да оформя „Катеначо”-то и неговата нова позиция „либеро”, което оформя четворката в отбрана. Австриецът Карл Рапан е един от първите, прибягнал до схемата 1-3-3-3, но хората, които я налагат и популяризират, са Нерео Роко и Еленио Ерера. Пет титли на Италия, четири национални купи и същия брой европейски титли (по онова време КЕШ) за миланските грандове Интер и Милан са само част от успехите, които носи „катинарът”, като именно една от тези купи е в основата на следващата стъпка.

1969 година, стадион „Сантяго Бернабеу”. Милан побеждава Аякс с 4:1, а в холандския тим по това време се оформят две основи – „тоталният футбол” и един играч с номер 10. Той се казва Йохан Кройф.

Именно човекът, който ще промени Аякс, Барселона, Холандия, а и футбола като цяло, е и иконата, която поставя началото на една нова, модерна ера в играта. Ерата на атрактивния и красив футбол, ерата на доминации, реклами и пари, ерата на модерния футбол, заливащ ни всеки ден с гладиаторски битки за всяко късче трева пред погледите на милиони, застанали с шалче пред телевизионния екран.

И ако футболната империя е открила своя Император и вече гледа към нови, не само футболни, но и финансово печеливши хоризонти, то ние не бива да забравяме времената преди петролните долари и маркетинговите чудовища като Реал, Барса и Манчестър Юнайтед. Времената, когато не съществуваха позиции като халфбекове и либеро, а понятия като тики-така, автобус пред вратата и гегенпресинг звучаха сякаш са далечни открития от времето на Магелан и Колумб, или изобретения на Никола Тесла.

Защо не този „някой” да не е именно Пеп Гуардиола?

Но някъде там в бъдещето чакат и други открития. Открития на футболната дъска, стояща в съблекалнята, чакащи своите откриватели да ги покажат на света.

 

Най-четените