Sportcafe logo

Величие или просто късмет: Какво се крие зад английския триумф в Европа

Виктор Игнатов
02.06.2019, 20:18 (обновена 05.06.2019, 15:02)

1 от 3 снимки Назад Напред

Шампионски парад на Ливърпул след спечелването на Шампионската лига

Снимка: © Getty Images

Случайност и ирония на съдбата или признак за истинско величие е спечелената от Ливърпул Шампионска лига?

Цели пет години Стария свят живя под железния диктат на испанския футбол.

След като престана да бие всички и навсякъде на ниво национални отбори, Испания пренесе безскрупулното си царуване на клубната сцена - до току-що завършилия сезон, девет от последните 10 европейски финала бяха спечелени от отбори от Пиренеите.

В Шампионската лига четири пъти трофея прибираше Реал Мадрид, веднъж - Барселона; в Лига Европа три триумфа отидоха на сметката на Севиля и един - на Атлетико Мадрид. Само Манчестър Юнайтед, начело с Жозе Моуриньо, успя да се намърда в тази компания през 2017 г. А, ако добавим, че две от титлите си „кралският клуб" спечели с победи в решаващите двубои над мадридските си съграждани, то хегемонията ще изглежда още по-мащабна.

Но през тъкмо завършилия сезон футболната власт премина в други ръце. На трона седна Англия, при това със заявка да не слиза от него дълго време. От историческа гледна точка дори не е много сигурно кое е по-значимо - деветте испански купи, спечелени за период от пет години, или първият сезон, в който финалите на двата евротурнира - Шампионската лига и Лига Европа - са окупирани от представители само на една страна. При всички случаи и едното, и другото, едва ли ще се повторят в скоро време.

Когато човек приеме и осъзнае тези факти, неволно започва да търси някакви логически обяснения.

Но посочването на причините съвсем не е толкова елементарна работа - няма как да сме напълно обективни, ако кажем, че отборите от испанската лига са били несравнимо по-добри от всички останали и са прегазвали всичко по пътя си цели пет сезона.

Липсва и теоретична база, която да оправдае сегашния триумф на английския клубен футбол и на която да стъпим, за да провъзгласим настъпването на нова златна епоха в играта на европейската сцена.

Да, някои се пробват да го правят - особено функционерите от Ла Лига или Премиър лийг, както и испанските и английските журналисти. Но на тях това им е работа и затова им се плаща. Но и в двата случая не става дума за нищо по-различно от свободно жонглиране с цифри и факти и още по-свободно тълкуване на събитията.

Като начало е достатъчно да кажем, че Лига Европа няма как да бъде меродавен критерий за каквото и да било. Има цели държави като Италия, чиито отбори категорично отказват да приемат този турнир на сериозно. И така е вече дълги години. А дори другите, които се напъват да го спечелят, го правят на сезонен принцип. Дълбоко се съмняваме, че дори в Севиля са драпали да вдигнат трофея повече от веднъж. Доста по-издържана е тезата, че андалусийският клуб по-силно е искал да си позакърпи бюджета и да спечели квота за Шампионската лига, отколкото да си напълни витрината със сребристи „чашки".

Освен това евротурнирите, дори във времената на най-тежка доминация на отделна държава, винаги са били особено подвластни на случайностите и ирониите на съдбата.

С други думи, на специфичната природа на футбола, която много често разделя победители от победени по крайно съмнителен, нелогичен, несправедлив и даже скандален начин.

Тази пролет Джосеп Гуардиола обяви, че за него титлата във Висшата лига е по-важна, отколкото триумфа в Шампионската лига. Пеп се аргументира точно с този неконтролируем характер на евротурнирите, който толкова често те оставя на милостта или ударите на Съдбата. За мениджъра на Манчестър Сити успехът в домашното първенство е истинското доказателство, че в течение на целия сезон играта ти е била класна и стабилна. Че си бил достатъчно добър, за да вдигнеш купа. Преди финала с Тотнъм колегата му от Ливърпул Юрген Клоп контрира, че Пеп смята така, само защото отдавна не се е появявал в пряк спор за трофея от Шампионската лига.

В случая обаче Гуардиола е прав. Или поне здравият разум е на негова страна. Четири трофея за пет години, три от които поредни - това наистина е велико постижение.

Беше ли обаче Реал на Зидан велик отбор? Извинявайте, но не.

Защото в какво се състои величието - най-вече в това, че задаваш посоката и тези около и след теб се опитват да те копират. Барса на Гуардиола бе велика именно заради това - мнозина се опитваха да й подражават, почти никой не успя. Но всички се съизмерваха с нея.

Дори онзи грандиозен каталунски тим, предвождан от Пеп, обаче успя да вдигне само два пъти „ушатата" купа. А можеше да си остане и само с един трофей, ако полуфиналът с Челси през 2009 г. бе свирен от съдия, различен от норвежеца Том Йовребьо. Ето ви нагледна демонстрация колко разтегливо е понятието „величие" и колко неща зависят от наглед дребни и незначителни обстоятелства на международната клубна сцена.

Какъв тренд задаваше Реал на Зизу? А да сте чували някой да му подражава? Отговорът е очевиден. Твърде неясно е и как би трябвало да определим стила на онзи отбор. Това бе просто добре селектиран състав начело с велик футболист и треньор с огромен авторитет и харизма, който идеално се справяше с контрола и влизането в главите на момчетата си. Те бяха способни да излъжат всеки в един или два мача. Тоест всичко, от което се нуждаеш в Шампионската лига.

Но Реал бе покриван от късмета. Съдбата го погали доста пъти - само през миналия сезон можем да цитираме дузпата на Кристиано в последната минута срещу Ювентус или травмата на Салах във финала след сблъсъка със Серхио Рамос. Между другото, Атлетико на Диего Симеоне бе абсолютно копие на Реал на Зидан - затова и никой не искаше да го срещне в директни елиминации.

Да се търсят дълбоки причини за успехите на английските клубове днес би било още по-нелепо. Как ли биха звучали те на фона на резултатите от първите двубои от полуфиналите? Ами ако нямаше ВАР? Топ 4 щеше да е в съвсем различен вид.

Истината е, че птичето, което каца на рамото, е изключително проклето и своенравно, а да се търси логика в късните етапи от евротурнирите, е абсурдно и обречено занимание. „Това е футболът, по дяволите", каза преди 20 години сър Алекс Фъргюсън след епичния финал с Байерн - и едва ли има по-добро обяснение за всичко, което видяхме през този сезон в Шампионската лига.

И то ще е все толкова актуално, дори английските клубове да спечелят, да речем, и следващите три издания на турнира. А всички наоколо, с умни физиономии, да обясняват причините за новата доминация - спортни или финансови.

Истината е, че това е просто футбол. И той не се подчинява на никакви правила.

Oще: английски отбори  английски финал  арсенал  барселона  величие  висша лига  джосеп гуардиола  доминация  европейски турнири  европейски финали  евротурнири  зинедин зидан  испания  испанска доминация  купа  късмет  ла лига  ливърпул  лига европа  логика  пеп гуардиола  премиър лийг  реал мадрид  съдба  тотнъм  триумф  трофей  финал  челси  шампионска лига  шанс 


Още от Uefacafe

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.