Пиетет към Полански | webcafe.bg
Webcafe

Пиетет към Полански

Цветомир Цанков
31.01.2018, 12:55 (обновена 01.02.2018, 14:05)
роман полански

Режисьорът е абсолютният "скитник евреин" в света на киното.

Полански...

Страст...

Отвращение...

И... пиетет!

За голям творец трудно се пише. Особено когато за повече от 60-годишен творчески път излиза поредният негов филм - силна екранизация по романа на Делфин дьо Виган „По действителен случай”. От началото на февруари филмът тръгва и по кината в България.

------

Често обичам да си припомням късометражните филми на Роман Полански по времето, когато като студент през 50-те години на миналия век се обучава във филмовата студия в Лодз. Млад човек, роден през 1933 година в Париж в еврейско семейство, израсъл в Краков. Човек с невероятния шанс да оцелее по време на Холокоста през Втората световна война – оцеляване, толкова добре описано в автобиографичната му книга "Роман за Полански" /1/, че би било престъпление да се цитира каквото и да било по повода.

Признавам, че дебютите на младия режисьор са повече от брилянтни – познавам ранните му късометражки отпреди шест десетилетия благодарение на обучението си в НАТФИЗ. В часовете по операторско майсторство при проф. д-р Емилия Стоева кратките студентски филми на Полански ни бяха пример за реалистична камера, вглеждане в детайлите, движещи действието и най-вече за сюрреалистичната игра, която Полански задвижва, противопоставяйки се на истинския живот в тогавашна комунистическа Полша.

Макар и за идеология от тези ленти въобще и да не сме се замисляли, защото ни идеше да си блъскаме главата за това как една лампа – типично по Бунюеловски - подпалва куклите в един магазин, в който става токов удар ("Лампа" - 1959), или как двама мъже с един гардероб излизат от един морски бряг и за двадесет минути екранно време изпадат в толкова нелепи ситуации, че решават пак да се върнат там, откъдето са дошли – сиреч в морето ("Двама мъже и един гардероб" - 1958).

Заиграването с действителността до пълното й деформиране става "запазена марка" за режисьора Полански, и то в контраст с догмите на социалистическия реализъм, върлуващ в онези времена в социалистическа Полша.  Деформацията е не само на чисто визуално ниво, но и задължително присъства при изграждането на персонажите и драматургията на неговите бъдещи пълнометражни филми.

Първият от тези филми неслучайно е полски, неслучайно за дълго време остава единствената му полска лента /2/, и неслучайно става позакателен за "стила Полански" – сиреч за стила на човека, който цял живот, въпреки номадството си – европейско, американско и въобще световно - ще носи като фамилия името на собствената си родина.

"Нож над водата" (1961) представя един нетипичен за социалистическото кино от онова време анализ на отношенията на семейна двойка, която се сблъсква с трети човек и хем се изкушава, хем се страхува да го приеме като част от своето ежедневие. Визуалните привилегии на филма са привилегиите на крайния минимализъм – действието се развива на яхта, в която се концентрира неразрешим конфликт между трима души и в която визията е безпощадно реалистична, с усет към детайлите - самият "нож" играе типично чеховската роля на пушката, която трябва все някак да гръмне в трето действие.

Считам, че донякъде концепцията за "ножа над водата" е породила и продължаващото до ден днешен сравняване на творчеството на Полански с това на Алфред Хичкок – сравняване, което до известна степен е абсолютно оправдано. Киното на Полански е кино на детайла, като в него заедно с вникването в детайла съществуват типичните за Хичкоковските филми суровост на действието и пиетет към свръхреализма, често обладан от дебрите на несъзнаваните психологически съдържания.

Именно в комбинирането на реализма на действието със сюрреалистични нюанси се съдържа новаторството на киното на Полански. Неслучайно самият той признава, че "границата между действителност и фантазия е отчайващо неясна", и че борави със "свят, плод на въображението, и все пак по-реален от действителния такъв" /3/.

Склонността си да размива границите между реалното и въображаемото Полански поддържа и до ден днешен, но трябва да признаем, че той й остава най-верен във филмите, чиято драматургия развива в тесни пространства. Това са творбите, които режисьорът заснема в годините след негативните реакции спрямо "Нож във водата" в Полша – реакции, които го стимулират да бяга от социалистическата си родина, за да попадне във Франция, Англия и... Холивуд.

"Отвращение" (1965), "Бебето на Розмари" (1967) и "Наемателят" (1975) са лентите, които критиците с основание дефинират като "Апартаментовата трилогия" на Полански. Именно в тях той се изявява като завършен виртуоз на кинематографичната клаустрофобия. За да постигне своята мания към автентичния детайл и болезнено субективната гледна точка, Полански снима сцени с къси фокусни разстояния и с точно разположение на камера и актьори. В съзнанията на зрителите и до ден днешен остава споменът за крайно травматизираните персонажи, изиграни от Катрин Деньов, Миа Фароу и самия Полански (съответно в трите филма).

Изискванията на Роман Полански като режисьор, считани като неоправдани капризи от продуцентите, му създават име на "маниакален перфекционист".

По думите на един от генералните директори на "Парамаунт" от времето на заснемането на "Бебето на Розмари" Полански се превръща в "онзи откачен поляк", на когото никога няма да му стигат програмираните от студиата дни за заснимане на филмите. Оттам нататък следват скандалите и невъзможността на режисьора да се впише в западната (респективно френската, английската и холивудската) система така, както не е могъл да се впише и в кинематографичния процес в родната социалистическа Полша. И този път не по идеологически, а по чисто "капиталистически" – сиреч финансови – причини.

До ден днешен Полански е признаван за абсолютния и недостижим „скитник евреин” в света на киното. Въпреки това за него филмовото изкуство е единственият отдушник, с който може да комуникира със света въпреки всички трудности в личния си живот. Всички знаем за жестокото убийство на жена му – актрисата Шарън Тейт - през 1968 година, както и за невъзможността му да докаже невинността си след злокобните обвинения за педофилия, които вече почти 40 години му пречат да стъпи в пределите на САЩ.

Редно е да признаем, че клаустрофобията във филмите на Полански обаче не е единствената тяхна "запазена марка". Когато реши да заснеме екранизации, той отваря формáта на кадъра и става чувствителен към възможно най-брилянтни природни гледки – в екранизации като "Трагедията на Макбет" (1971), "Тес" (1979), "Писател в сянка" (2010) природата е в синхрон с драматизма на персонажите на Шекспир, Харди и съвременен автор на трилъри от ранга на Робърт Харис. /4/

Не искам да подценявам и таланта на Полански да пародира жанрове с познание и респект и да умее да забавлява, макар и с типичната за него сериозност и висок пиетет. Обожавам "Танцът на вампирите" (1967) - поклон с насмешка пред литературно-кинематографичния мит за Дракула. Наскоро се запознах с приключенската пародия "Пиратите" (1986), където Уолтър Матау и с дървен крак просто трепе всички морски престъпници и всява правосъдие. А абсолютно встрани от пародията, но за сметка на това пък тотално верен на каноните на жанра "филм ноар" е култовият "Китайски квартал" (1974) - еталон за кинотрилър, в който Джак Никълсън и Фей Дънауей постигат едни от най-добрите си актьорски превъплъщения за цялата си кариера.

И нека все пак признаем, че в последните години киното на Полански е някак си по-"театрално" - но в това няма нищо лошо. През 2011-а режисьорът екранизира пиесата на Ясмина Реза "Касапница", а през 2013-а направи кинематографичен прочит на пиесата на Дейвид Айвс "Венера в кожи".

Екранизацията по романа на Делфин дьо Виган "По действителен случай" е ново завръщане към динамиката на трилъра, подплътено от чудесната актьорска игра на дългогодишната спътница на Полански – актрисата Емануел Сене, както и от Ева Грийн и Венсан Перез.

Полански...

Страст...

Отвращение...

И... пиетет!

------

БЕЛЕЖКИ:

/1/ „Роман за Полански”, изд. Колибри, Библиотека „Амаркорд”, 2017

/2/  „Нож във водата” е единственият полски филм на Полански, който по време на излизането си спечелва критиките на властта и дори лично на Генералния секретар на Партията Владислав Гомулка. Полански не прави филм във Полша чак до 2002 година, когато заснема „Пианистът”.

/3/ Цитатите са от началните страници на „Роман за Полански”

/4/ През 2018 година предстои реализацията на нов проект на Полански съвместно с Робърт Харис – филмът „Д”, фокусиран върху прословутата Афера „Драйфус”.

Oще: ad блок  анализ  кино  кино изкуство  литература  полша  режисура  роман полански  скандал  стори  холивуд 


Още от Ad блок