Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Екофашизъм vs бизнес фундаментализъм

Работни места или паркове, сиреч производители или потребители? Къс или дълъг икономически интерес? Снимка: Явор Николов
Работни места или паркове, сиреч производители или потребители? Къс или дълъг икономически интерес?

Защо битката за природата продължава да мобилизира гражданите, въпреки че протестната енергия премина в режим на стендбай?

Има различни отговори. Най-артикулирани са легалистите, които твърдят, че инвестиции от типа на Карадере нарушават законите, собствеността е неясна, задкулисните ходове - подозрителни. Макар подобни аргументи да идват по-скоро отдясно, те бързо запалват искрата на класовото подозрение към богатите, които няма как да не крадат.

Тази писта обаче е опасна. Ами ако се окаже, че инвеститорите са уредили работата, така че всички закони да бъдат спазени? Че в комплекса ще се посадят изчезващи видове дървета и по комините ще гнездят щъркели? Както всички други човешки творения законите могат да се променят, а с много пари това става лесно.

За други екологията е вид пантеизъм, в която човекът не е господар и собственик на природата, а скромно трябва да се нареди до мушицата и блатното кокиче. Тази религиозна нагласа може да ви накара да търсите само естествени храни без "Е-та" и с индивидуализиран произход, да отказвате ваксините, с които Бил Гейтс намалявал населението на земята, да медитирате, изобщо да бойкотирате продуктите на индустриалната цивилизация. Прочутият лозунг: "Гръмни се, спаси планетата!" е този морал, доведен до карикатура, защото, разбира се, най-добре за природата бе било, ако просто ни няма.

Все пак симпатичната екорелигия е лукс, който обикновено заразява хора, произлезли от по-заможни среди и които са решили да се откажат от неща, които вече имат; човек, който никога нищо не е имал, едва ли се сеща да посреща слънцето на морския бряг, камо ли да замесва хляба си с лимец.

Появиха се граждани, които започнаха да правят фината разлика между либерална и неолиберална политика. При първата оставяш всеки да прави, каквото желае, при втората, каквато я познаваме от последните десетилетия, едрите предприемачи впрягат публичния ресурс на държавата да ги подпомага. Неолиберални хватки бяха наливането на пари за спасяването на западни банки, които се оказаха "твърде големи за да се провалят"; приватизирането на държавни доставки или общински монополи. В Карадере от държавата се очаква да осигури с пътища и инфраструктура едно частно градче. А после - както го видяхме в места като Испания - да разчиства бетонните руини в случай на провал. По съвсем същата причина много граждани бяха против централата в Белене: ще дойде частен инвеститор, ще си печели парите, а всички ние чрез държавата ще носим рисковете за много години напред.

Най-важна тук е идеята за общо пространство. Трябва ли да има такова или не? Ето вземете Борисовата градина, започната от Фердинанд като "Пепиниерата" и по някакво чудо запазена до днес. Много софиянци имат собствени дворове и вили, но друг тип преживяване е разходката в парка, който е на всички. В други градове има много повече културни пространства за подобна разходка, исторически пешеходни зони, музеи, места за игри. Тук поне парковете донякъде удържат: места, където не те бомбардират непрекъснато с реклами и стоки, където превключваш на неконсумативен режим.

Ще продължим ли да бъдем граждани на тази страна, ако не остане нито едно място, където можем да стоим без да плащаме, без да се съобразяваме с някакъв частен собственик? Плажът, гората, природния резерват - това са такива места, които все още ни създават усещането, че тази страна е и наша. Пренесете омразата на хората от Бяла срещу летуващите там без пари "хипита" към парка във вашия град: "И представяте ли си, едни младежи ходят там с китари, едни кучкари разхождат кучета, едни майки с колички - и никой не плаща!"

Единственият чист начин да се запази дадена природна местност е тя да се национализира и обяви за парк. Понеже това звучи твърде ляво, природозащитниците търсят идеологически компромис. Опитват да убедят местните хора, че биха могли да печелят много повече ако си дават под наем къщите за екотуризъм. Добре, но като погледнеш местността виждаш, че там няма кой знае какви забележителности; за местните изглежда по-примамливо да има един голям туристически комплекс, който да привлича гости с дискотеките си, пък част от човекопотока неминуемо идват и при тях. Струва ми се и малко наивно е да се мисли, че екологичният туризъм е просто природа, оставена на самотек: тя иска някаква грижа, къщите за такъв туризъм трябва да са малко дизайнирани /дървената дограма е много по-скъпа от пластмасовата/, с една дума естественото предполага доста изкуствени усилия. Такава инвестиция няма да направят офшорни фирми, които търсят бърза печалба.

Не е трудно да изкарикатурим двете страни в този сблъсък. Неолибералната десница обича да говори за екофашизъм, подчертавайки тормозенето на индивида в името на някакъв обществен интерес, на земята, на родината и нейната естетика. Вероятно знаете, че нацистите са били големи природозащитници - антиеврейското им законодателство от самото начало се основава на жестокостта, която според тях представлява ритуалното кошерно клане на животни. На другата страна можем да припомним печалната съдба на Великденските острови в Тихия океан - една малка процъфтяваща цивилизация, произвела собствената си екологическа катастрофа. С уговорката, че съвременните предприемачи, които издигат бетонните си божества на мястото на дърветата, няма да измрат в Карадере, а ще опънат платна и ще отпътуват с печалбата на други прекрасни офшорни държавици.

Проблемът е политически. Работни места или паркове, сиреч производители или потребители? Къс или дълъг икономически интерес? Никой не би се радвал да му се намесват в частната градинка, но никой не желае и да ни се отнемат общите пространства. Къде слагаме границата между едните и другите? Някой решава да строи твърде близо до другия /последно писаха за такова намерение на г-н Блъсков*/, някой приватизира улицата, като забива колчета пред къщата си или си пази място за паркиране с бидон вода, някой опушва атмосферата, в който пребиваваме. Това са неща от един порядък: инвеститорите имат тенденцията да забравят, че наоколо има общество, природозащитниците - че в света освен обща природа все пак има и частни интереси и само с чистия въздух не може да се живее. Бедата е, че у нас публичните власти, които трябва да чертаят разграничителните линии, не само са немощни и подкупни, а и се намират под непрекъснатия идеологическа натиск на частния интерес. Ето защо моментът е дошъл на сцената да излязат гражданите.

* (бел. р.) Журналистът и издател Петьо Блъсков притежава парцел в софийския кв. "Изток" - на метри от Борисовата градина, и е заявил намерение да строи детска градина. Жителите от съседните кооперации обаче са против проекта. Опасението им е, че ако строителството в междублоковото пространство бъде допуснато, с бъдеща промяна на предназначението на строежа градината може да се модифицира в жилищни сгради.

 

 

Най-четените