Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Уроци по цинизъм от Робърт Каплан: Какво САЩ може да научи от България

Завръща ли се светът на Марко Поло и какви са мрачните прогнози на един от идеолозите на американската външна политика Снимка: Webcafe.bg
Завръща ли се светът на Марко Поло и какви са мрачните прогнози на един от идеолозите на американската външна политика

На фона на изчезващата Европа Евразия се обединява. Суперконтинентът на Европа, Азия и Африка става все по-флуиден, а разбиранията за търговия и конфликти зависят все по-малко от системата на Запада и все повече от старите империи като Русия, Китай, Иран, Турция и т.н. А всяка криза - от Централна Европа до Китай - вече става свързана. Има само едно голямо бойно поле.

Така Робърт Каплан обобщава света в момента в новата си книга The Return of Marco Polo's World ("Завръщането на света на Марко Поло") - един свят на променящи се културни и политически нагласи, където бъдещето на Запада и най-вече на САЩ зависи от примерите, които американската политика вижда в малко очаквани държави. Една от тези държави е България.

Самият Каплан е култов автор за мнозина. Той е американски политолог, работил е за Центъра за нова американска сигурност и е бил главен политически анализатор на агенция "Стратфор".

Възприеман е от редица експерти като един от идеолозите зад настоящата външна политика на САЩ със своето прагматично и дори цинично влияние.

Освен всичко друго Каплан е автор на редица книги и статии за издания като The Atlantic, Washington Post, Wall Street Journal, New York Times, Foreign Affairs и др.

Ако през 90-те Франсис Фукуяма предричаше края на историята и победата на демократичното общество, в което светът е открил най-добрата форма на управление, Каплан беше далеч по-песимистичен. В есето си за The Atlantic "The Coming Anarchy" той предупреждава за опасностите, с които се сблъскваме днес - водни кризи, бедност, недостиг на ресурси, идеологически конфликти и новите начини за война.

Разбира се, не всички прогнози на Каплан се оправдават от историята. Индия и Пакистан не са се разпаднали, нито системата на социални помощи се е срутила. Но все пак голяма част от нещата, които той пише, се случват днес или изглеждат вероятни в обозримо бъдеще.

За България името на Робърт Каплан далеч не е непознато. Той отдавна има своя поглед върху региона на Балканите.

Неговата книга "Балканските духове" още от 90-те насам буни духовете, представяйки на читателите най-доброто и най-лошото от всички балкански народи, базирани на собствените му наблюдения от пътуванията му в региона още от 70-те години насам.

Не по-малко внимание обаче заслужава новата му книга The Return of Marco Polo's World - сборник с есета на Каплан, посветени на евразийския регион и на все по-големите зависимости между държавите в него. Книгата прави паралел с XIII век и Пътя на коприната - онази първа силна връзка между Азия и Европа, която в момента според Каплан се завръща.

Напредъкът на технологиите само направи света по-малък, а с това и проблемите - по-общи и по-свързани взаимно. А това дава повод на Каплан да покаже света в неговия реалистичен вид - нечестен, пълен с неочаквани обрати и често трагичен. Свят, в който прагматичната политика е единственият начин за оцеляване.

Затова и погледът на Каплан изобилства от цинизъм в онзи типично макиавелистки смисъл.

"Колкото по-урбанизиран, по-образован и дори по-просветен става светът, толкова повече нараства и политическата нестабилност", пише той в едно от есетата. "Това е нещото, което техно-оптимизмът и обитателите на света на лъскавите корпоративни сбирки са обречени да пропускат. Те погрешно приравняват създаването на богатство (и неравномерното му разпределение) с наличието на политически ред и стабилност."

Каплан изяснява, че в най-добрия случай "Реализмът" с главно "Р" предоставя на американските държавници средна пътека между двете крайности, описани от Кисинджър като "катастрофалните колебания между свръхучастието и изолацията". И политиката, проповядвана от Кисинджър, скандализира по-либералната част от населението в САЩ, но за Каплан тя е повече от приемлива.

"Гарантирането на оцеляването на нацията понякога оставя трагично малко място за личен морал. Онези малцина, които осъзнават нуждата от нарушаването на този морал, са сред най-нужните лидери за своите страни, дори и да създават безпокойство сред поколенията на добродушни интелектуалци, свободни от бремето на реалната бюрократична отговорност да избират абстрактно и да третират морала като негъвкава константа", пише той.

За него голяма част от Европа малко или много остава загубена за влиянието на Запада, а упадъкът на западната култура и постепенното й изместване спрямо общите сили на Русия, Иран, Турция и Китай сякаш изглежда неминуемо.

Именно на тази тема е посветено и есето му за България - "Контрастиращият пейзаж и значението на България".

Там ситуацията на България, обусловена от историческото минало - принадлежността към Османската империя, а след това и ролята на "най-верния сателит на СССР" - дава изводи за самата външна политика на САЩ в един много по-сложен контекст.

Ето и превод на самото есе на Робърт Каплан "Контрастиращият пейзаж и значението на България":

"Този все по-претъпкан и взаимосвързан свят ще има толкова много слоеве на хоризонтални връзки между едната и другата част от Афро-Евразия, че ще бъде все по-трудно за САЩ да упражняват натиск върху нея. Китай, Русия и Иран ще бъдат част от една и съща верига на доставки за търговия и транспорт, която работи за блокирането на влиянието на САЩ.

В миналото Евразия беше просто твърде голяма, за да работи в полза на която и да е власт. Монголската империя от Чингиз хан до Тамерлан (и в това число и Кубилай хан) е изключителното, зашеметяващо изключение от това твърдение.

Но тъй като технологиите унищожиха разстоянията, подобрявайки възможностите за търговия и доставки, сега има вероятност да има известно подобие на евроазиатското единство между Китай, Русия и Иран като Китай приема ролята на пръв сред равни, точно като в дните на Марко Поло.

Но докато през Развитото Средновековие Юенската империя не представлява предизвикателство за Европа, в един по-свит свят на високите технологии, предизвикателството пред САЩ на такава евразийска търговска мрежа е очевидно.

Разбира се, ще възникнат възможности за САЩ, иронично поради тази свързаност - както когато Мианмар използва Съединените щати за балансиране срещу Китай.

И като основен географски сателит на афро-евроазиатския суперконтинент, Северна Америка ще остане ключова за развитието на света, най-вече защото ще остане защитена от множеството проблеми, които ще превземат Афро-Евразия.

Това е така, защото светът ще стане по-нестабилен именно заради растежа на средните и работнически класи, които са по-малко стоически настроени от бедните в селските райони, които, на свой ред, ще стават все по-малко. Да, това е грозно гето, инкубатор на нещастие и на утопични идеологии, който ще помогнат за дефинирането на мегаполисите в Афро-Евразия.

Колкото по-урбанизиран, по-образован и дори по-просветен става светът, толкова повече нараства и политическата нестабилност. Това е нещото, което техно-оптимизмът обитателите на света на лъскавите корпоративни сбирки са обречени да пропускат. Те погрешно приравняват създаването на богатство (и неравномерното му разпределение) с наличието на политически ред и стабилност.

Въпреки това САЩ имат проблем. В продължение на век Вашингтон се стреми да възпре всяка друга сила да получи същата степен на господство в източното полукълбо, която САЩ притежава в западното полукълбо. И това все още е възможно.

Макар че една сила сама по себе си може и да не получи такова господство, с де-западизираната Европа, Русия, Турция и Иран може да обединят властта си, като се възползват от китайската сила чрез търговия и чрез свързаността на Пътя на коприната.

Евразия става все по-малка и това може да затрудни САЩ да насъскват една сила на суперконтинента срещу друга.

Представете си един свят с повече конфликти и проблеми, подсилен от технологиите и от растежа на мегаполисите си, който междувременно доказва определено икономическо единство, насърчавано от нови инфраструктурни проекти на земя и нови морски платформи в Индийския океан. Това е прът в колелото на американското влияние в Стария свят.

Съединените щати ще останат най-мощната едностранна сила, но това ще има все по-малко значение, тъй като силите на суперконтинента ще бъдат все по-тясно свързани чрез търговията.

Може би никое място не дава по-добра представа за предизвикателствата пред САЩ от България - една от многото страни, която е невидима за политическия елит във Вашингтон и следователно никога не е част от дебата там.

България е член на НАТО и Европейския съюз, но се намира в далечния югоизточен край на Европа - исторически част от Близкия изток или "Турция в Европа", както голяма част от Балканите са били етикетирани в края на 19 век от Великите сили.

България беше най-верният сателит на СССР във Варшавския договор по време на Студената война. През 90-те и след 2000 г., след победата на Америка в Студената война и времето, когато НАТО и ЕС изглеждаха непобедими, България виждаше своето бъдеще изцяло на Запад. Американската и Западната сила тогава беше такава, че дори и малцина във Вашингтон да се фокусираха върху страната, тя си стоеше сигурно в прегръдката й.

Границата на България с Турция, близостта й с Русия и тясно свързаният с нея славянски език не изглеждаха толкова важни, колкото преди. Американската сила сякаш беше победила географията.

Прескачаме към днешната ситуация: България все още е в НАТО и в ЕС, но руснаците и турците се борят агресивно за съдбата на страната. Турция е сред най-големите търговски партньори на България, а руснаци участват в различни форми на подривна дейност - от организираната престъпност до насърчаването на националистическите партии в страната.

България, поради слабите си институции и нарастващата неспособност на Брюксел да проектира властта си в собствените си периферни територии, е компрометирана страна, в чиято политическа почтеност никой не вярва.

Еднополюсният свят, който изплува след Студената война, свърши, самият Запад се разсейва и се връщаме към "класическата география" - особено в Европа.

Това, за което се предполагаше, че ще бъде монохромна суперсила от Иберия до Черно море, неразделна част от самата концепция за Запада, сега се разпада в различни цветови нюанси на една нео-средновековна карта с различни слоеве на политическа и дори цивилизационна идентичност. Все още има ЕС, но има и отделни държави, региони и дори градове-държави, а либерализмът все още удържа настрана силите на популисткия национализъм.

Да се каже, че това не подкопава силата на НАТО, ще бъде отричане на очевидното, особено когато регионалните военни групировки (Балтийско-Скандинавски, Вишеградски) набират сила в Европа.

НАТО ще продължи да съществува в пълна степен, дори по-силен в бъдещето, отколкото в миналото, но извънредните ситуации ще изискват от САЩ да принудят останалите държави да действат.

Без мощно извиване на ръце от страна на Вашингтон дори нарушение на Член 5 от Договора за НАТО от страна на Русия може да не е достатъчно, за да накара държавите-членки на Алианса сами по себе да предприемат мерки отвъд провеждането на срещи и още повече срещи.

И все пак, както показва примерът на България, Русия не се нуждае от военна инвазия, а само зона на влияние в бившия соц блок, която може да постигне, като постепенно компрометира демократичната жизненост на страните от района. (Унгария, специално, е поела по този път). И така, Евразия и Близкият Изток отново навлизат в Европа.

Това дава ясен извод: Америка може да защитава своите интереси, дефинирани скромно, но не може да промени света по свой образ и подобие.

С други думи, в крайна сметка не можем да защитаваме България - да не говорим за Ирак или Афганистан - от самите тях."

 

Най-четените