Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"На кого да се обадя, за да говоря с Европа?"

Къде е интересът на България през следващия 5-годишен период?

"Българска" ли е амбицията за връщане на Георгиева във висшия ешелон на ЕС? Или реваншът й в Брюксел е част от по-сложен наднационален пасианс, в който Борисов участва без особен ентусиазъм, енергия и разбиране?

Снимка: Webcafe.bg
Къде е интересът на България през следващия 5-годишен период? "Българска" ли е амбицията за връщане на Георгиева във висшия ешелон на ЕС? Или реваншът й в Брюксел е част от по-сложен наднационален пасианс, в който Борисов участва без особен ентусиазъм, енергия и разбиране?

"Не можем да водим преговори със световните лидери в толкова опасни времена, а в същото време да сме клуб от 28 членове, които се събират и никога не решават нищо".

Тук Еманюел Макрон е абсолютно прав. Няма нищо гордо в 18-часовите кабинетни маратони в Брюксел, в които безплодните работни вечери преминават плавно в също толкова безплодни и още по-досадни работни закуски. Прав е, че ЕС започва да изглежда някак несериозно - подобно на ситуацията в анкедота за Хенри Кисинджър, който така и не знаел на кого трябва да се обади, за да говори с Европа.

Централната "телефонна слушалка" почти попадна в ръцете на българка. За кратко Мария Габриел и Кристалина Георгиева се оказаха в късата листа с номинации за поста на върховен представител на ЕС по външната политика.

Офертата стоя на масата за преговори само колкото Бойко Борисов да заключи, че "тази тема не ни е интересна".

А точно преди 5 години Кристалина Георгиева водеше доста амбициозна лична кампания за "външен министър" на ЕС - пост, който загуби в полза на италианската социалистка Федерика Могерини не без "помощта" на кабинета "Орешарски".

Тогава Brexit не съществуваше като понятие извън вътрешнополитическия жаргон във Великобритания, името на Доналд Тръмп не присъстваше във всяка новинарска емисия по света, тероризмът и имигрантската вълна все още бяха далеч от точката на изпуснатия контрол, а ЕС имаше достатъчно силна съюзническа позиция, за да постави Русия в най-тежката й икономическа изолация след края на Студената война.

Какво щеше да се случи със света, ако "една жена от Източна Европа" беше станала дипломат No.1 на ЕС в онзи период - историята може само да предполага. От днешна гледна точка нито съюзът е същият, нито европейската десница е единна, а и Кристалина Георгиева не би "продала" толкова лесно работното си място като главен изпълнителен директор на Световната банка.

По резултатите от мандата на Могерини (или по пълната липса на такива) можем да съдим, че Борисов има право на капризи за "реален" ресор. Просто нищо върховно и нищо представително не е произтекло от съществуването на едноименната дипоматическа служба през последните 10 години.

Полякът Доналд Туск сякаш успя да изиграе по-смислена посредническа роля за извеждане на общ интерес от разнопосочните гласове на държавите-членки. Неслучайно достъпът до неговия кабинет като президент на Европейския съвет се оказа блокиран за кандидат като Георгиева. Залогът е много по-висок, конкуриращите се интереси - по-остри. Самата тя не разполага с какъвто и да е опит на национално правителствено ниво (не би била "равна сред равни"), а и няма безспорни заслуги на полето на висшата дипломация; дори да не броим скоростния провал на кампанията й за генерален секретар на ООН през 2016 г.

Къде е интересът на България през следващия 5-годишен период?

"Българска" ли е амбицията за връщане на Георгиева във висшия ешелон на ЕС? Или реваншът й в Брюксел е част от по-сложен наднационален пасианс, в който Борисов участва без особен ентусиазъм, енергия и разбиране?

Притискането с ултиматуми на евентуалния нов шеф на ЕК Тимерманс за окончателно включване на България към Шенген и за прекратяване на мониторинга върху съдебната система може да се окаже напълно лишено от смисъл - също толкова напразни бяха и дружеските обещания от Юнкер, подпечатани с целувки и прегръдки.

София има гарантирано място в Европейската комисия, но нищо повече от това.

Съвсем не е сигурно, че Мария Габриел ще може да запази портфейла "Цифровата икономика и общество", който дори не съществуваше преди нейното включване в комисията "Юнкер". В крайна сметка, еврокомисарята няма право да работи по държавна поръчка, освен да "проявява загриженост" по проблемните национални въпроси и да кичи колегите си с мартеници веднъж в годината. Както се видя по поведението на Кристалина Георгиева през 2015-2016 г. - няма и задължение да доведе мандата си докрай, независимо колко важен стратегически ресор държи.

"Не може ли това заседание на Европейския съвет да продължи още 5 години и половина? Така проблемът с назначенията ще изчезне от само себе си" - коментира на шега кореспондентът на Wall Street Journal в Брюксел по време на безкрайните часове на бюрократичен застой.

Някога ЕС искаше да се превърне в стабилна, ефективна и геополитически непоклатима организация, която не просто да защитава търговските интереси на стотици милиони продавачи и купувачи, а на 500 милиона европейски граждани.

Вместо това 28 нации (+/- Великобритания) наблюдават безрадостните заседания на преуморени, стресирани и отегчени от живота мъже и жени над средната възраст, които имат достатъчно неразрешени проблеми у дома, за да си губят времето в нови ненужни кризи.

Точно когато ЕС има нужда от рязко събуждане и от подготовка за следващата вълна на икономически трудности, успиването за още 5 години изглежда неизбежно, а силното лидерство - отдавна забравено изкуство.

От времето на Кисинджър минаха четири десетилетия, а континентът все още не е научил нищо ново.

 

Най-четените