Webcafe

Клубът на модерните диктатори

Антон Биров
25.06.2018, 17:42 (обновена 26.06.2018, 17:33)
Когато Тръмп срещна Путин

Снимка: © Getty

Да легитимираш прекомерната си власт с избори... и ръкостискане от Тръмп

Малко след изборите за президент в САЩ през 2016 г. срещнах американец, идващ за пръв път в България. След като ни запознаха, още при стискането на ръцете ни и без да сме разменили повече от имената си, той ми отправи изненадващ въпрос: "В България мислите ли, че сме луди, заради това, че избрахме Тръмп за президент?".

Отговорих му с едно уклончиво "не" - за това как Тръмп говори нещата, които много американци искат да чуят; че популизмът работи; и т.н.

Ако разговорът се беше провел година и половина по-късно, отговорът щеше да е малко по-различен - не американците са луди, че избраха Тръмп - просто целият свят леко се е побъркал. Няма друг начин да се обясни как демокрацията помага за надигането на нова вълна модерни диктатори.

Самият Реджеп Тайип Ердоган го каза в нощта след президентския вот в съседна Турция - "Победителят на тези избори е демокрацията, волята на народа...". В някаква степен е прав. Победа на първи тур с над 20 процента преднина не е нещо, което се постига (само) чрез изборни измами. Тук, изглежда, наистина е налице подкрепата на голяма част от гласоподавателите, за които Ердоган е правилният избор.

За тях няма нищо нередно в това как в рамките на 2 години той преживя опит за "преврат", използва го, за да разкара "проблемните елементи" на пътя си, смени системата на управление в страната, даде си повече власт и насрочи предсрочни избори, за да се възползва от тази нова власт.

Напротив, именно "превратът" и идеята за враговете на Турция отвъд граница позволиха на Ердоган да изпълни целите си. Той не е нито първият, нито последният, който се възползва от страховете на мнозинството граждани, влиза в ролята на "един от тях" и се превръща не в един от много варианти в бюлетината, а в единствения.

Всичко това без преврати и революции, а чрез избирателната урна.

Ердоган има своето запазено място в онзи специален клуб на държавни лидери, които трупат все повече от плодовете на властта само в своята кошница, стъпили върху гърба на това чудо "демокрацията". Тяхното въздигане бива легитимирано от изборните им победи. "Такава е волята на народа" обаче няма как да звучи убедително, когато тази воля бива оформяна месеци, ако не и години наред.

Така процедира модерният диктатор. До проява на сила срещу опозицията се стига само в крайни случаи. Кой има нужда да бие и стреля, когато има на разположение напълно законни начини да смаже всяка съпротива срещу себе си? Натиск и проверки на медиите, които критикуват властта; полицейско и съдебно преследване срещу лидерите на опозицията, която да им попречи да направят смислена кампания (Навални знае); армия не от войници, а от интернет тролове; забрана на социални мрежи. Бонус, разбира се, е и един класически подход - създаването на образа на врага, от когото "само Нашият смел лидер (ТМ) може да предпази интересите ни". Дали този враг ще са бежанците, Европейският съюз, НАТО и или международното положение,  е въпрос на избор.

В този ред на мисли модерните диктатори са просто чийтъри, които надцакват демокрацията в собствената й игра.

Веднъж заели властови пост, те постепенно използват структурите на демократичната системата, за да натрупат още повече власт и да се окупират в своите тронове. Тронове, на които в един момент ги слагат самите избиратели, убедени, че това е "правилният избор".

Тези модерни диктатори бавно събличат разсъбличат дрехите на демокрацията като тя дори им помага за това. Накрая, в правилния момент, просто се възползват от нея. Вот след вот - колкото пъти и в каквато поза пожелаят.

Но да не забравяме, че и Хитлер идва на власт с избори...

Популизмът също помага, макар това да е дума, която скоро ще трябва да пенсионираме заради прекомерното й ползване. Но е факт, че проблеми като миграцията, позволяват на хора с по-крайни и шумно изразени позиции да се сдобият с властта (Италия) или да я задържат (Унгария). Европейският съюз и умерените в действията си политици не съумяват да намерят решение на тези проблеми (а понякога дори ги засилват с призиви като "Refugees, welcome!").

Когато някой предложи лекарството, дори и фалшиво, много гласоподаватели смело протягат ръка.

Няма значение дали това лекарство е прокуждането на мигранти или просто издигането на стена.

А гледната точка оправдава всяка позиция - едни казват, че Италия е потънала под вълната на популизма, опитваща се да залее Европа; други се противопоставят, че на италианците просто им е писнало от ЕС и мигранти и са казали "Баста!".

Някъде в този сбъркан свят на ердоганци, путинци, орбанци и пр. го има и явлението "Доналд Тръмп". Човек, който чрез Twitter се скара с демократично избраните лидери на дългогодишни партньори на САЩ, а дни по-късно легитимира диктатор като Ким Чен-ун, засипвайки го с похвали при срещата си с него. Президент, който твърди, че е постигнал повече от всичките си предшественици за отношенията със Северна Корея, като същевременно оставя настрана проблема с човешките права в азиатската страна, за да показва на Ким плановете си за хотели по севернокорейското крайбрежие.

Същият Тръмп, който скоро ще опрости в очите на международната общност и всички грехове на Русия, когато се срещне с Владимир Путин.

За руския президент това е добре дошло - Тръмп, четвъртият му американски колега откакто Путин за пръв път пое властта в Русия, е импулсивен и експресивен. Вече се застъпи за приемането на Русия на срещите на Г-7, а вероятно ще последват и още отстъпки и необмислени обещания. Защото Путин отдавна вече е част от клуба, на който Тръмп може само да мечтае да е член.

Клубът на онези държавни лидери с развързаните ръце, които са префасонирали страните си така, че да могат да правят каквото пожелаят, просто защото системата им го е позволила.

Все пак Тръмп също иска "неговите хора" да "стоят прави и да слушат", когато той говори, както правят севернокорейците с Ким Чен-ун. Това вероятно е мръсното тайно желание на всеки човек с власт. По-лошото е, че за разлика от много свои предшественици, Тръмп не се страхува да го признае, макар да прикрива твърдението си под формата на шега.

Да се надяваме поне, че "лудостта" на американците ще се ограничи до избирането му, но не и до това да му развържат ръцете. Защото вкарването му в клуба на модерните диктатори вече ще е "too f'n much".

Oще: владимир путин  диктатори  доналд тръмп  избори  популизъм  реджеп ердоган  русия  сащ  турция 


Още от Кофеин

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 14.08.2010, 11:53

1 Frida | 30.06.201810:34

поредния комуни-либерален блудкаж. след избирането на ердоган, държавния департамент в поздравленията подчерта, че -се надява- той, ердоган, да управлява демократично. т.е. даде му да разбере, че е под наблюдение и че е прекалил. за тръмп е направо смешно, как едни доморасли либералстващи третират политическата и държавна система на сащ. щяла да изпусне тръмп, да се превърне в тиранин. в същото време хиляди идиоти упражняват конституционното си право на свобода на словото да го обиждат, заплашват, да подтикват към насилие срещу него, сина му, семейството му, служители от администрацията му и семействата им и дори срещу избирателите му - повече от 60 милиона граждани. тирания в сащ е невъзможна, но гражданска война - теоретично е възможна. за щастие либералстващите борци с тиранията не им се мре, търсят желаещи, а такива няма. не им се и работи и все по-малко ще се работи за тях - затова си и крякат, да изкарат някой лев. Отегчен
   

оценка

+0 -0