Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Казахте ли им, че ги обичате

Понякога разни работи връхлитат и после ни е яд, че не сме успели да кажем най-важното Снимка: Getty Images
Понякога разни работи връхлитат и после ни е яд, че не сме успели да кажем най-важното

През нощта, когато старото тухлено блокче се люшкаше, защото "великанът кашля", както казва малкият ми племенник, измежду страха и паниката се промъкна и ... чувство за вина.

Ако сега умра, казах си, не успях да кажа на най-близките си хора колко ги обичам. След края на първия трус опитах да се свържа, свита в леглото, но връзките бяха блокирани.

В безуспешно трескаво набиране минава времето до втория трус. Нищо. Никаква връзка.

Нетът също никакъв го няма в междувремието между първия и втория трус.

Ядосах се. Междувременно погледнах и видях, че батерията на джиесема е на свършване. Включих го и, кой знае защо, се сетих за една история от японското земетресение.

Между развалините бяха открили майка с няколкомесечно бебе. Бебето живо, майката, надвесена над него - мъртва. Жената записала на мобилния си телефон последните думи към най-скъпото си.

Телефонът се зарежда. И през ум не ми минава вече да сляза долу. В този миг джиесемът иззвънява. Сестра ми. Сега ще й кажа колко много я обичам. Вдигам и "Систър, а вие как го усетихте?"

 

 

 

Най-четените