Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Писмо от една жена до света

"Ако можеш да кажеш нещо на целия свят, какво ще е то?" Снимка: GettyImages.com
"Ако можеш да кажеш нещо на целия свят, какво ще е то?"

Когато завършвахме училище, в последния ни ден като ученици, на дъската в до болка познатата ни класна стая някой беше написал "Ако можеш да кажеш нещо на целия свят, какво ще е то?"...

Никой не поиска от нас да отговорим на този въпрос. Но до края на деня на дъската като от само себе си се появиха малки, кратки, понякога оперени, понякога плахи тебеширени отговори. "Че мога", "Че обичам", "Че ще направя всичко възможно", "Че малко ме е страх", "Че искам да съм обичана", "Че не съм перфектна", "Че съм най-доброто, което може да му се случи"...

Гледах тези признания, които можеха да изчезнат завинаги само с едно поривисто движение на гъбата и се опитвах да си представя кое от тях на кой от всичките ми съученички може да принадлежи. Бях сигурна, че са момичета - в класа имахме общо три момчета, които принципно приемаха този род предизвикателства за твърде романтични, за да им се отдават.

Тогава не се осмелих да напиша своя отговор. Сигурно защото, за да е честен, трябваше да бъде твърде дълъг и обяснителен. А и защото, когато на дъската, под тебеширения въпрос магично се появиха едно след друго тиренцата с отговорите, те заедно обобщаваха всичко, което ми се въртеше в главата. Защото те бяха мои. И там, на дъската, в различните женски почерци, се оглеждах аз.

Тогава за първи осъзнах, че има нещо като Колективна женска душа.

Някаква хармонична, божествена женственост, към която принадлежим и която пресъздаваме с ежедневните си женски съдби. Днес, години след онзи въпрос в последния ми учебен и първи "възрастен" ден, искам да разкажа на света именно за нея. През стотиците забележителни, неповторими, вдъхновяващи жени, които срещнах и продължавам да срещам. През историите, които научих от тях. През сълзите и усмивките, които не скриха. През делничните им женски смелости и малките им битки. През лицата, телата, домовете, каузите, идеите и завоеванията им. На тях дължа най-големия си личен успех - осъзнаването, че се обичам такава, каквато съм.

Ето някои от тези истории.

Бабата на Маги и Маги

Беше класическа, провинциална баба от едно време. Маги пък ми беше съученичка, от онези тихите отличнички, които никога не парадират със знанията си, но винаги знаят всичко, когато случайно ги попитат. Бабата на Маги идваше всеки ден да я взима от училище, дори когато станахме тийнеджъри.

Появяваше се като сянка на задния вход и заставаше до стълбите. В първите години не беше единствена - до нея стояха още няколко самоотвержени баби, строени да се грижат за децата на вечно заетите си синове и дъщери. С годините все повече оредяваха, а внуците на най-упоритите се измъкваха засрамени от другите входове на училището и ги оставяха самотно да осъзнават, че е време да ги оставят намира.

Не и Маги. След последния час тя безропотно излизаше от входа и се отправяше към баба си. Прегръщаше я и захапваше двете залепени една за друга с настърган кашкавал филии. Взимаше в ръце пазарната й чанта и едва-едва я подхващаше през кръста. Двете се понасяха към дома си някъде в панелните блокове - един разкривен женски силует, крачещ бавно към другото си ежедневие, което ние, децата от каса, не познавахме.

Никой не знаеше историята на Маги.

Понякога хапвахме от курабийките на баба й и се забавлявахме да слушаме домашните им разкази, в които никога никой друг, освен тях двете, не се споменяваше. И така до абитуриентския ни бал, когато Маги, в прекрасна яркочервена рокля, се появи в двора на училището, съпроводена единствено и само... от баба си. Така в последната ни вечер заедно разбрахме историята.

Бабата на Маги някога имала мъж, син, снаха и внучка.

Живеела в провинциалния си град, работела, помагала на младото семейство в София, грижела се за дома и градината си. Случило се така обаче, че за един миг загубила всичко. Семейството на сина й, заедно с мъжа й, всички в семейния си малък фолксваген, катастрофирали по пътя за дома. Загинали на място, всички. Бабата на Маги понесла като насън загубата, половин година прекарала затворена в дома си и точно, когато мислела, че е време да напусне този свят, й се случила... Маги. Прочела в местния вестник за бебе, изоставено от току що родилата го майка в болницата на града. Хванала си чантичката и след час била в кабинета на главния лекар.

После всичко останало се уредило за година. Преминала през всички бюрократични подробности, подписвала десетки документи, говорила със социални работници и общински съветници, но нито за миг не отстъпила от решението си - да вземе изоставеното момиченце и да го отгледа.

Така безименното малко бебе се преродило в нейната и наша Маги. Тази, която никога не изостави баба си на стълбите на училището и никога не излезе от другия вход, заради съвсем нормалния тийнеджърски срам. Маги, тихата, почти невидима отличничка, която с благодарност изяждаше бабиния си сандвич. Разцъфналата, красива Маги с червената си абитуриентска рокля, която грееше в очите на своята най-близка, единствена и неповторима баба.

Благодарение на Маги и баба й разбрах, че женската душа не е просто състрадателна. Тя е помитащо силна. С тишината и отдадеността си. С взаимното признание и чистата обич. С непоносимата цена, която е готова да плати в името на живота.

Дани, маникюристката

Има куче, което разхожда всеки ден в парка. Спира се заедно с него на всяко клонче или тревичка и търпеливо го изчаква, съзерцавайки зеленината наоколо. Всъщност Дани съзерцава всичко - и сивите сгради, и тротоарите с калните плочки, и мрачните дни, и студа, и намусените хора. Дани никога не бърза, с никого не се кара, не се ядосва. Защото всеки ден, всяка минута от живота за нея е парченце подарена красота.

"Не бях такава - казва ми Дани - бях топка от нерви, безсмислени нерви. Те ме доведоха и до болестта...".

За болестта си Дани говори като за една добре свършена работа. Не се уплашила, като чула диагнозата. Само си казала, че ще трябва да направи всичко възможно да живее, защото синът й бил едва на пет години.

И направила.

Борила се на два пъти. Минала през малките и големите адове. Поплаквала си не толкова, заради болките и странното си отражение в огледалото, а заради другите загуби, които й се наложило да глътне. Като тази на любимия мъж, който просто не издържал и си тръгнал. Или тази на съжалителните погледи и съчувстващите многознайковци.

Въпреки тях Дани издържала.

Една сутрин се погледнала в огледалото и в отслабналото си, надраскано от шевове тяло, видяла... "най-красивата жена на света".

"Погледнах кокалестите си рамена, видях бялата си кожа, която ги покриваше, за да ги пази, вторачих се в ръцете си, в тъничките си крака и си казах "О, колко ви благодаря, на всички вас, че ми помагате да ходя, да прегръщам, да дишам, да нося дамската си чанта, да пиша, да бъда и в парка, и в стаята, и на сипломирането на сина ми!...".

В този само неин си миг, сама пред себе си, Дани се запознала с жената, която е - силна, упорита, благодарна, непобедима. Такава я познавам и аз. Такава винаги съм я виждала - на малката й масичка в салона, където изпод тъничките й ръце излиза толкова красота.

Благодарение на Дани разбрах, че женската душа винаги намира начин да прави красиви неща. Че тежестта на битките няма никакво значение, когато тя реши, че ще ги води. Че всяко тяло е най-красивото, защото е точно това, което ни е необходимо.

И че трябва да го обичаме, заради собствената си уникална история, която услужливо записва върху себе си.

 

Най-четените