Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Webcafe истории на успеха

Място: Captain Cook София.

Участници: Ивайло Пенчев, Румяна Тренчева, Левон Хампарцумян, Петър Стойчев, Сибина Григорова и Асен Григоров Снимка: Мирослава Дерменджиева, Webcafe
Място: Captain Cook София.
Участници: Ивайло Пенчев, Румяна Тренчева, Левон Хампарцумян, Петър Стойчев, Сибина Григорова и Асен Григоров

"Webcafe истории на успеха" е начинание на Webcafe.bg с домакин Captain Cook. Веднъж в месеца, всеки месец, събираме известни и обществено значими личности, за да обсъждаме теми, които не са непременно от новинарския поток, но са част от разговорите, които водим с приятели, с партньори, даже сами със себе си.

Събеседниците ни са хора, които могат "да се понасят" (допълва мисията ни Левон Хампарцумян) и които "имат какво да кажат" (по Асен Григоров).

Първото издание на Webcafe Social Club нарекохме „Истории на успеха", да не се бърка с „истерии на успеха" :)

Кой говори?

  • Ивайло Пенчев - съосновател и изпълнителен директор на Walltopia, най-голямата компания за изкуствени катерачни стени в света.
  • Румяна Тренчева - изпълнителен директор на SAP България и регионален изпълнителен директор на компанията за Югоизточна Европа.
  • Левон Хампарцумян - главен изпълнителен директор и председател на Управителния съвет на „УниКредит Булбанк", член на УС на Асоциацията на банките в България.
  • Петър Стойчев - носител на световната купа по плувен маратон от 2001 г. до 2011 г., световен шампион по плуване на 25 км в открити води през 2011 г. в Шанхай. Световен рекордьор по най-бързо преплуване на Ла Манша - за пръв път в историята под 7 часа. Бивш служебен министър на спорта и мениджър на басейна "Спартак".
  • Сибина Григорова - изпълнителен директор на Webcafe.
  • Асен Григоров - журналист.

Асен: Познавате се като хора от бизнеса, може би Петър Стойчев е по-голяма загадка за вас...

Ивайло: Знам, че плува на студено.

Петър: Аз плувам навсякъде, сега имам идея да плувам на Антарктида. И се опитвам стъпка по стъпка да постигна нещата, защото не може да се скочи директно в ледения океан при Южния полюс.

Асен: В момента Петър развива басейна "Спартак" - развива го като бизнес...

Петър: Силно казано бизнес. Басейнът беше пред затваряне, а в София няма истински плувни басейни - може би над 95% от съоръженията са нестандартни, което е абсолютно недопустимо. И аз без никакво маркетингово проучване се хвърлих в боя, само и само "Спартак" да не затвори и да останем без единствения работещ 50-метров басейн. Говорихме с министър Красен Кралев тогава и той разбра проблема.

Петър към Ивайло: Ивайло, ако помниш ние говорихме преди време с теб, че искаш да правиш на покрива на твоята сграда басейн.

Ивайло: Аз направих - нестандартен. (смее се)

Асен: И така, да продължа с въведението: за първата ни среща искахме да съберем хора - отявлено амбициозни, така ми изглеждате всички. С Левон се познаваме толкова отдавна, че вече не мога да го определя амбициозен ли е или не, но след като стои на тази висока камбанария - сигурно е.

Левон: Аз полека-лека се преквалифицирам в градинар.

Останалите: Амбициозен градинар ли?

Левон: За мен е важно нещата, които правя, да изглеждат добре.

Асен: С Румяна се познаваме отпреди две години, когато тя беше "малък" началник на българския SAP, а малко след като се запознахме, стана голям началник за Югоизточна Европа - на 10 страни.

Румяна: Даже и това с броя на страните не е толкова лесно. Понякога са 10, друг път са 9. Внимавам, тъй като Косово не е призната като самостоятелна държава от някои страни в региона като Сърбия и Хърватия например.

Левон: Вижте колко интересно - как сръбският и хърватският език започват изкуствено да се отдалечават един от друг, защото те изкуствено си вкарват нови думи, други ударения. Същото се е случило с португалския език и испанския.

Ивайло: Много е интересно как хората са идентифицират през разграничаване. За да се почувства някой субект, трябва да се разграничи от останалите. Същото се случва и във фирмите. Когато създадете два отдела, знаете, изведнъж тръгва вътрешно разграничаване. Не дай си Боже, "географски" да ги отделиш.

Левон: Когато ние събирахме трите банки (УниКредит, Биохим и Хеброс Банк, б.р.), един от първите проблеми, които трябваше да се решават, беше да мислим как ще ги сливаме и как ще се казваме.

Един ден с два частни самолета от Австрия дойдоха големи началници от промеждутъчния headquаrter в Австрия. Събрахме топ 300 началници от трите банки и аз, без да питам никого предварително, излязох пред всички и казах: "Вие знаете ли концепцията на арменския театър? Ще ви я разкажа много кратко - това е специална архитектурна концепция, в която има само първи ред. И казвам: Независимо, че съм арменец, няма да правим арменски театър. Имаме три екипа, които са свикнали да управляват, но това няма да стане. Всеки ще получи добрo предложение, но не мога да осигуря на всички първия ред. И между другото, новата банка ще се казва УниКредит Булбанк".

Казах го директно, като вече решено, въпреки че по план трябваше да се прави проучване за името. Когато събитието приключи, ме обградиха австрийските началници (без най-големият ми началник, който е в Милано) и ме попитаха: "Ти как взимаш такива решения?". И аз има отговорих: в тези неща е по-добре да поискаш извинение, отколкото да чакаш разрешение. It's better to ask forgiveness than to beg for permission. Не може да прескочиш една пропаст на два пъти - или се засилваш и скачаш, или падаш.

Сибина: Колко важно е името?

Румяна: Много е важно за хората, особено когато дълго време са се идентифицирали с него и са вложили сантимент, емоция в това име.

Левон: Другото много важно нещо е топ мениджмънтът да каже" "Ние сме едно" и да ги третира като едно цяло. Ние например имаме ключови хора, които са дошли от други банки, при нас се случи сливане "между равни". Колкото по-близо си до меритократична организация, толкова по-лесно преминават тези процеси.

Човешкото същество не обича промените, никой не ги обича. Като кажеш "ще правим промени", първата реакция е като в "Ах, този джаз": отрицание, гняв, пазарене, депресия и накрая - възприемане.

Румяна: Да, такъв е процесът. Първо отричаш, после се бориш и след това приемаш. Ние имаме две дружества в България - развойният център SAP Labs, което е първото регистрирано дружество, и търговското дружество SAP България. На различните пазари SAP присъства по различен начин, но по-често е обратното - първо е регистрирано търговското дружество. Структурите зависят от развитието на пазара, от придобиванията, които са се правили, а и от стратегическото развитие на определения регион. Въпреки че в другите страни традиционно има един SAP, ние сме се утвърдили на пазара в България като две отделни организации. SAP е софтуерна компания и развойните ни центрове - това, което са SAP Labs - са изключително важни за развитието ни. Наличието на SAP Labs като самостоятелна структура в България всъщност е доказателство за това колко силна е българската софтуерна индустрия.

Ивайло: При нас кои сте - SAP или SAP Labs?

Румяна: И от двете имате.

Сибина: Вие сте съседи в онова прословуто място София Тех Парк?

Ивайло: Да, ние си построихме сграда и с тях сме на един етаж...

Левон: А какво става с вашите отношения с Парка?

Ивайло: Говорим си с новите хора, които са по-свестни и добронамерени. Аз бях голям фен на Тех Парка в началото, но не знам дали има оправия. Това е държавна работа.

Сибина: Не става, защото е държавно, или по друга причина?

Левон: Защото е държавно.

Ивайло: ...и с неясна концепция. Този вид бизнес трябва да се случва отдолу нагоре. Ако ще е обратно, трябва да го прави инвеститор с визия. Много сложен бизнес модел е.

Румяна: Този бизнес модел не може да се случи без участието на образованието, университетите. Не може да има иновации, без да има много високо ниво на осъзнаване. Това наистина трябва да се случи с участието на бизнеса.

Асен: И то трябва да е може би тип клъстърно.

Ивайло: Тая дума е много грозна! Тя е измислена от едни тарикати, за да се крадат европари.

Асен: А, не, тя е по-стара. Това са взимозависими бизнеси.

Левон: Един пример. В Италия, до Болоня се намира село Сасуолу - центъра на керамичната индустрия. И независимо, че там всички са конкуренти, с всеки можеш да намериш точка, в която да си споделите услуга, продукт. Така както например Samsung прави дисплеите на Apple. Това е следващото ниво на развитие, до което може би не сме стигнали, защото в България стремежът е да удушиш конкурента, а не да го убедиш.

Сибина: Може би, защото тук мащабът на бизнеса е твърде малък?

Левон: България не е нито малка, нито бедна. България е бедна в сравнение с най-богатите. При нас бедните често имат по 10 декара земя в някое село. Или селска къща, която не ползват. Или тристаен апартамент, въпреки че му е нужен едностаен. Това не е бедност.

Румяна: Географски, България се намира в пояс, в който не е имало активна емиграция. Изключваме емиграцията от последните десетилетия. Но например типът емиграция, която исторически е засегнала скандинавските страни или Ирландия, не се е случвала в България. Защо преди 100 години нашите баби и дядовци не са бягали? Защото земята е богата. Тук какво падне, расте.

Левон: Нали знаете откъде идва този американски идиом Four Seasons, който означава да бъдеш "на комфортно място"? В Америка има 14 климатични зони, но само в две от тях има 4 сезона. Калифорния е Golden State, не защото има злато, а защото винаги е жълто-кафява. Има само едно петънце в Югоизтока и Югозапада, където можеш да живееш в зона с четири сезона. Затова Филаделфия, Бостън се смятат за голяма работа. Затова са кръстили хотелската верига Four Seasons, което означава да бъдеш на хубаво място. А ние сме Four Seasons на кръст - нито през зимата, нито през лятото има екстремуми. Това, че три дни в годината температурите падат под -20, тук се възприема като края на света.

Сибина: Тъкмо да може Петър да потренира за Антарктика.

Петър: Всъщност въобще не тренирам в естествени условия, карам го само на психика. Плуването в ледени води е много опасно. Много е важно възстановяването след това.

Аз не мисля като Левон. Мисля си, че ние сме беден народ и нямаме нужда от екстремни зими и лета, за да го установим. Хората нямат пари нито да си стоплят къщите, нито да ги охладят.

Асен: Кажете вие, тази лична амбиция, която стои зад успеха откъде идва? Ти например, Петьо, казваше ли си като дете: "Един ден ще стана световен шампион"?

Петър: Аз съм родом от Смолян - малък град в планината. Там е родена и Антоанета Френкева - първата медалистка в българското плуване. По мое време имаше определена политика, че в този край ще се развиват ските и плуването.

По същото време баща ми беше треньор по волейбол, но с неговия спорт можех да се занимавам в една по-късна възраст. Плуването и гимнастиката се започват в ранна детска възраст. Тогава се градят качества, които впоследствие много трудно ще изградиш или ще ти трябва много време, за да стигнеш на това ниво.

Движещата сила при мен е било желанието да отида на състезание някъде извън Смолян. Да имам фланелка на гърба, на която да пише България. Никога не съм си мислел, че ще стана световен шампион или че ще стана най-добрият в света на плуването.

Постепенно спортът започна да се превръща и в движещата сила за една лека казарма.  (Смях)

Всъщност, движещата сила при мен беше желанието да обиколя света и да се докажа. Когато всички ходеха да играят, аз тренирах.

Асен: За онова време това желание е ясно и те разбирам. Но сега вече имаш титлите, имаш си бизнес, уважаван човек си. Защо пак искаш да ходиш да плуваш на Антарктида?

Петър: Имам за цел в живота си да обиколя максимално голям брой различни държави. Това е богатството - да се докоснеш до неща, до които малцина се докосват. За мен е много важно да стигна до място, на което малко хора ходят - като Антарктида, като Луната. Макар че съвсем скоро на Луната ще могат да се качват най-различни хора. Ако трябва да избирам дали да имам Порше или да отида на Антарктида, ще избера Антарктида.

Левон: Порше правят по 300 хиляди нови коли на година. 300 хиляди нови собственици. Не е толкова интересно.

Асен: Кое те води - личното или общественото? Потапяш се във водата на Антарктида и си казваш "успях", или ти е важно какво ще кажат след това другите, какво ще напишат медиите?

Петър: Никога не съм искал да стана републикански шампион, винаги съм искал да стана европейски и световен шампион. В България хората не признават чуждия успех, хората завиждат.

Сега ще ви разкажа една история. Знаете, че съм в топ 3 на маратонското плуване в света. През 2016 г. се кандидатирах за генерален секретар и за председател на Българската федерация по плувни спортове (БФПС) и загубих изборите по учебник - с 57 на 62 гласа в полза на досегашното ръководство.

Загубих не вследствие на някаква грандиозни нарушения, а защото нямаше феър плей.

Сега имаше ново събрание на Управителния съвет и поисках подкрепа за подновяване на мандата ми като член на Международната федерация в Комитета на атлетите за развитието на маратонското плуване, който изтича през лятото. В Будапеща на световното първенство ще трябва да изберат нов състав с мандат от 4 години, но преди това Националната федерация трябва да те представи на Международната.

Е, не получих подкрепа от Федерацията и сега представител в Комитета по маратонско плуване ще е Таня Богомилова - олимпийски шампион, който обаче няма понятие от маратонско плуване...

Затова ви казвам, че не ми е толкова важно какво става в България, а в Антарктида.

Сибина: А какво трябва да направиш там, за да поставиш рекорд?

Петър: Трябва да отидем до Антарктида. Тръгваме от Ушуая - Южна Аржентина и надолу. Целта ми е да плувам една миля в студените води.

Левон: С неопрен ли плувате, водата сигурно е само няколко градуса над нулата?

Петър: Не, не е разрешено с неопрен. Водата може да стига до -2 градуса. Аз съм плувал от 12-13 градуса до 30 градуса. Побеждавал съм в такива води и приключих със спорта. През март 2015 година обаче ме поканиха като официален гост на състезание в Мурманск, Русия - най-големия град зад Полярния кръг, където се проведе първото Световно първенство в ледени води. Първоначално бях скептично настроен, но после приех - казах си "Защо да не отида да видя какво става Мурманск"... (Смях)

Морето там никога не замръзва, защото е точно на края на Гълфстрийм. Затова там и базата на руските подводници. Плувах 25 метра щафета. И знаете ли какво ми направи впечатление? Останалите състезатели бяха все успели хора от северните държави. Сред тях нямаше нито един унил човек, който да мисли какво ще яде утре. Всички хора имаха някакъв бизнес, изглеждаха свежи, прилично облечени. И аз си казах, че трябва да опитам това нещо.

През лятото ме поканиха отново на т.нар. Мурманска миля - плува се на 7-8 градуса под един мост. Станах първи. За първи път видях полярен ден. Слънцето стои на 45 градуса, не залязва и най-нормалното нещо за руснаците е да отидат на работа в 8 ч. вечерта, защото си мислят, че е 8 сутринта. Това не може да се разкаже, ако не го видиш.

В Антарктида има и друго много голямо предизвикателство - там има леопардови тюлени, които са много опасни и дебнат плувците отдолу. Те са доминантните животни в този регион и нямат страх от нищо.

Сибина: Левон, а твоята амбиция каква е?

Левон: Ако някога съм имал ултимативната амбиция да стана шеф на Булбанк или някакъв голям началник в държавната администрация, нямаше да стана. И ще ви кажа защо.

Ето, на Петьо историята е такава - той е момче от Смолян, там хората са много непокварени в сравнение с други части в страната. Те са по-чисти като етика, защото ако се имаш за голям тарикат, трябва да знаеш, че в планината няма как да оцелеят много тарикати. Вероятно затова в Северна Европа съществува обществен ред, на който всички завиждат.

Ако нямаш никакви амбиции, си Мунчо и никога нищо няма да постигнеш. Ако имаш свръхамбиции, които по ред причини не можеш да постигнеш, дори да имаш качествата - влизаш в шизофреничната конспирация.

Ключът за мен е вътрешният баланс. Ако си в баланс със себе си, взимаш по-правилни решения, отколкото ако си дебалансиран.

Ивайло: Ако си балансиран обаче не се движиш наникъде. Според мен все пак трябва да има лек дисбаланс, трябва да си малко луд.

Левон: Аз под баланс разбирам човек да бъде наясно със себе си...

Румяна: Моята трактовка много се доближава до това, което казва Левон. Имам чувството, че публичният успех - постиженията, които са видими от околните хора - е резултат от вътрешни успехи. За мен това, което пише на бизнес картичката, е просто определен резултат. Никога не съм се стремила към него, то се е случило.

Левон: Ти да си подавала молба за началник? Има едни позиции, на които те канят, а не се кандидатства.

Румяна: Моята история е много интересна. Компанията беше изгубила доверие в пазара в България и във възможността тук да се постигнат устойчиви бизнес резултати. И мен ме привлече самият факт, че някой може да приема, че в една страна като България - член на ЕС, не може да има бизнес, такъв какъвто има в съседните Сърбия или Словения. За мен беше предизвикателство да им покажа, че това е нонсенс.

В първия ми работен ден в компанията се срещнах с всички партньори. Всички ме питаха: "Какво правиш тук, в България няма ERP (enterprise resource planning) бизнес за SAP".

Това се случи преди 5 години. За тези 5 години компанията е увеличила пазарната си капитализация два пъти. И вече дори не сме ERP-компания. Бизнесът, който създаваме, е платформен, той е свързан със съвсем други и нови решения - ние вече говорим за front-end решения и big-data аналитични платформи. Придобихме компании, които преди 5 години не притежавахме. Решихме, че ще инвестираме само в определени продуктови направления и те ще бъдат в основата на нашите собствени иновации.

Ако правех това, което правеха всички останали, и ако се вслушвах в "съветите" им, нямаше да постигна нищо.

Заради този устойчив резултат "From Zero to Hero" в продължение на няколко години всички се чудят "на какви неща издържам". Не съм го направила, за да дойда на тази среща в компанията на такива титани (смее се) и да кажа, че съм успешна. Това си беше вътрешна моя битка.

Левон: Трябва да ви кажа, че днес все повече от хората, които идват в банката за пари, ми казват: "Направил съм това, направил съм онова и съм сложил SAP". Защото за нас, когато анализираме компания, това е добър знак. SAP предполага, че компанията е подредена по определен начин. Не можеш да анализираш хаос.

Румяна към Ивайло: И той има SAP.

Ивайло: Много е хубаво SAP, само да не е по европейски проект.

Левон: За мен европейските пари ни правят неконкурентни. Когато бяха малка фракция от инвестициите в държавата, бяха ок. Но сега са все едно да караме Петьо да плува в лагуните на Малдивите, за да тренира за Антарктика. И да му кажем "хайде, ти плувай тука, а след една година ще ти купим билет за студените води". Той ще колабира в момента, в който отиде там. Ето това са европроектите за икономиката ни.

Асен: Ивайло, твоята амбиция какво казва - колко стени искаш да построиш?

Ивайло: Амбициозността е признак на лошо психично здраве. Аз съм амбициозен човек, което означава, че съм нездрав психически. Фундаментално всеки човек се ражда с желанието да променя света. Има две реакции на външните стимули - едната е приемане, конформистка, а другата е агресивна.

Ако се случва нещо, което не ти харесва, има два варианта. Или се хвърляш да го промениш - да се сбиеш, да отсечеш дървото, или пасивно го приемаш. Има хора, които са по-агресивни, с повече тестостерон. Познават се по плешивите глави (смее се)... Има и други, които са по-мили и по-приятни хора, които са по-добра компания, ако искаш да седнеш с тях на маса, да са ти приятели, да отидеш с тях за риба.

Румяна: А няма ли вариант "променяме се чрез приемане"?

Асен: Това е женският вариант.

Румяна: Да, това е интрига.

Ивайло: Това е като оня виц: "Да се бориш с проституцията чрез ..."

Левон: Нали помните по комунизма борбата за мир -  Fighting for peace is like fucking for virginity.

Ивайло: Според мен хората се раждат с по-малко или по-голямо желание да променят нещата. Ако семейството или родителите подкрепят успехите, ако майките се радват на децата си, дори ако не постигат нищо, това е хубаво, ще израснат психически здрави деца.

Но ако родителите подкрепят само успехите - т.е. постижения отвън средното, така се раждат амбициите. Мен така са ме възпитавали. Възхищаваха ми се само ако имам успехи. Това разви у мен едно очакване, че аз винаги трябва да съм отвъд всички други, отвъд брилянтното. Иначе няма да бъда обичан.

Не съм спортувал, но бях олимпиец в състезанията по математика. Моите състезания бяха по ум. Това води до един непрестанен стремеж за победи.

Асен: Има ли някакъв символ в това, че се занимаваш със стени за катерене?

Ивайло: Няма символ, но катеренето е занимание за герои, по мое мнение. В продължение на 15 години бях катерач. Това отново е комплексарщина - ставаш катерач, за да си голям герой. Гониш героизма.

Сибина: Успехът може ли да е и натоварващ?

Левон: Може ли да цитирам Конфуций, който казва: "Ако искаш да харесваш това, което правиш и правиш това, което харесваш, няма да има нито един работен ден през живота си.

Румяна: Май всички четем едни и същи книги.

 

Най-четените