От известно време българският политически жаргон си има нова любима дума: задкулисие. Мистериозното й звучене така добре пасна на кухата парадна риторика, че почти не остана обществена фигура, която да не я употреби.
За противниците на властта това изглеждаше естествена част от лексиката на изобличаване, но странното е, че и самата власт си хареса термина.
Станишев обяви от Бузлуджа, че кабинетът нямало да стане "плячка на задкулисието". Мая Манолова излезе с тезата за "задкулисие на протестите", а дори ноторен лингвистичен квестор като Местан се хлъзна по халтавия езиков конструкт и заяви, че: "Ако си стоял зад това задкулисие (визира се управлението на Борисов), не може да си говорител на протеста".
И през ум не ни минава да се заяждаме с парламентарния топ-езиковед, но да стоиш зад задкулисие е доста назадничав нонсенс.
Мотивът за задкулисието и неговите корени тези дни прокара Първанов като част от новия му поход за идейно овладяването на левицата. Един от съратниците му в това начинание - Румен Петков - пък малко по-рано обясни, че в БСП били "в задкулисие от самите себе си". Което вече бе върха на словоблудството с участието на бедната думичка.
Кой пръв въведе "задкулисието" като политически термин е спорно, но си личи, че и той, както всички останали любители на съществителното, не са правили нито справка с речник, нито са стъпвали в театър. Все пак става дума преди всичко за сценичен атрибут.
Кулисите са страничните декори от черен план, зад които публиката не вижда. Там е работата, че зад тях няма и кой знае колко за виждане - нерви, суетене и реквизит, но преди всичко празнота.
Нищо конспиративно няма зад кулисите, ако познаваш добре театъра; там не е мястото нито на драматурга, нито на режисьора, от които зависи развитието на действието.
Кулисите пречат както залата да види стоящия зад тях, така и обратното; оттам не може да се контролира сцената, камо ли реакцията на публиката. Славата на задкулисието е прехвалена, то просто придава мистика на нищото.
Даваме си сметка, че това буквално тълкуване на пръв поглед няма общо със смисъла, който влагат адептите на словосъчетанието. В тяхната представа събитията под прожекторите са видимия плод на тайна, конспиративна дейност, умела режисура на някои зад декора.
Но събитията в политическия ни живот недвусмислено показват, че режисурата е непостижима. Конспирация идва от латински и съдържа в себе си общност, съгласие; а тези понятия са неприсъщи на родната действителност.
Спомнете си само какви планове дирехме в назначението на Пеевски, как се оглеждахме (и продължаваме да се оглеждаме) за дългата ръка на кукловода, за етапите в плана му, а в крайна сметка се оказа, че такъв няма.
Всичко е една тлъста недомислица с непредсказуем ефект. Пеевски най-вероятно сам се е предложил в пристъп на мегаломания и планът му не се е простирал по-далеч от шкембето му.
Режисурата, която всеки подозира (независимо дали става дума за ДС, руснаците, Сорос или световното масонство) е само мит, илюзорен копнеж за някакъв ред, пък бил той и зловреден. Ред обаче няма, нито план; всичко е на парче. Затова и разумните толкова трудно се ориентират в действията на институциите.
Пиесата ни е чиста проба импровизационен театър, в който всеки играе това, което му хрумва на момента; подават се реплики, реагира им се, но няма нито предварителен сценарий, нито режисьорски диктат. А щом няма ред, следователно няма и задкулисие, което да скрива извънредното. Нередността не е зад декорите, тя е на показ; в нашия театър на живота кулисите са излишни, защото публиката е така или иначе е зашеметена от абсурдността на действието.
Но иначе нищо не пречи поредните кандидати за аплаузи да използват смело думата "задкулисие"; тя дори им отива. По парадоксален начин показва що за театрали са, щом самите те, подобно на лаишката публика, търсят тайнства там, където има само нервно суетене.
