Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

За шистовия газ. Без кресчендо

За шистовия газ. Без кресчендо

Шистовият газ е една сравнително нова технология в последните десетилетия, при която се добива газ по по особен метод - т.нар. фракинг (разбиване). На голяма дълбочина - 3000-4000-5000 метра под земята, се вкарва сонда с вода под високо налягане, в която са добавени и химикали. Целта е тази вода да проникне до шуплите в подземния пласт, които съдържат газ, и с помощта на налягането и химикалите този газ се избива оттам и излиза на повърхността.

Рискове за екологията

  1. Първо, добивът е от равнище, което е под подпочвените води. Това означава, че и сондата за вливане на вода и излизането й след това минава през пласт подпочвени води. Всяко евентуално изтичане ще ги замърси.

  2. Второ, предизвикват се минитрусове - заради голямата сила, с която се вкарва водата. Това означава, че могат да се получат допълнителни пукнатини в земната кора, които да отделят този газ, който се освобождава, пак в подпочвените води и отново да ги замърсят.

  3. Трето, част от водата, смесена с химикали, която се използва, (а технологията изисква много голямо количество), се пуска отново за постоянно преминаване, но част от нея остава и се съхранява в открити басейни.

Дълго време фирмите, които се занимаваха с добива на шистов газ - предимно американски, не даваха информация за използваните химикали, които добавят във водата с аргумента, че не могат да разкриват своето ноу-хау. Под натиска на екологични движения през последните години те започнаха да дават някаква информация.

И се оказа, че сред химикалите има канцерогенни вещества. Дали ще стигнат до подпочвената вода или ще стоят в открито езеро и ще се изпаряват, това означава, че съществува опасност от замърсяване на почвата и въздуха около находишщето.

Самите сонди за шистов газ трябва да се наредят сравнително нагъсто, тъй като добивът под една не е толкова голям - на 1 кв. км - една сонда.

Ето това е методът - такъв, какъвто го има в момента. Някои вкарват не вода, а гел или въздух, но засега тези методи още не са придобили икономическо значение, за да се използват нашироко.

Обясненията на управляващите

Българското правителство разреши на компанията "Шеврон" през юни т.г. да извърши проучване за добив на шистов газ в района на Нови пазар, в житницата на България. Цяла Североизточна България на практика лежи на вода, под Добруджа има едно огромно езеро.

Обяснението, което ни дават управляващите, че това било свързано с енергийната ни независимост, не е изцяло вярно. Енергийната независимост означава България да има различни източници на природен газ. Имаме малък собствен добив, който е недостатъчен и затова внасяме, само от Русия.

Но начинът да си гарантираме независимостта е, изненадващо, не толкова скъп - просто трябва да свържем газовата си система със съседните страни. През Турция можем да внасяме газ от Кавказ и Каспийския басейн, имаме и такива договорености, през Гърция, която има терминали за втечнен газ - също. Ако се свържем по този начин, можем да внасяме газ от цял свят, и тогава сме свободни да се договаряме с когото и както си искаме. Тези проекти не са толкова скъпи, при това частично се финансират от ЕС.

Примерът на Франция - и спекулациите на кабинета

Нека видим опита на Франция, където случаят е бил аналогичен на този в България. Между другото, добивът на шистов газ е забранен и в Квебек, Канада, а в щата Ню Йорк се води сериозен дебат да го има ли. През лятото поканих моята колежка евродепутат от Франция, от групата на Зелените - Мишел Ривази, която разказа на хората от Нови пазар как са действали те.

Първоначално френското правителство дава разрешение за проучване и добив, без да пита местните жители и без да направи екологично проучване. Хората разбират от екологични организации за рисковете, започват протести и демонстрации. В резултат френският парламент приема закон, който забранява проучването и добива на шистов газ при сегашния метод.

Българското правителство спекулира както с аргументите за енергийната сигурност, така и с екологичните норми. Преди юнското решение за проучване, тихомълком е променен законът за подземните богатства. И всъщност за това проучване на шистов газ, законът изисква само доколко тази дейност заплашва застрашените видове. Например дали червенобузата костенурка, ако такава има там, ще пострада от добива. Но няма да се направи проучване дали водата или почвата се замърсяват, увеличавайки рисковете за хората.

Третата спекулация на правителството звучи така: "Ние искаме да видим какви са запасите, пък един ден ако стигнем до добив..." Проблемът е, че за проучването се използва същата технология, както при добива. Вярно, в по-малък мащаб. Но какъвто и да е резултатът от проучването, рисковете остават

Законът за концесиите и законът за подземните богатства има две формални процедури. И почти няма случай, в който проучването да не води до добив. Обяснението е близко до ума - фирмата, която инвестира в такава дейност, очаква да си върне инвестицията от добива.

Пример за това е златното находище край Крумовград - Ада тепе. Въпреки неколкогодишното забавяне, "Дънди прешъс" в крайна сметка пак си получиха разрешението за добив. А инвестициите за проучването за шистов газ не са малко, говори се за петдесетина милиона долара. Затова да се говори "ние сега проучваме и от това не следва добив", просто е несериозно.

Има и още нещо, което е принципен проблем в българското законодателство. Подземните богатства са собственост на държавата, но това, което тя получава от една концесия, не е газ или злато, а определена такса. Концесионерът получава собственост върху подземните богатства - т.е. каквото си извади, си е негово. Държавата може пак да купи този газ, но ще си го купи от "Шеврон". В много други страни има ограничения, че държавата все пак е собственост на този ресурс. Концесионерът получава някаква печалба, че инвестира в добива му, но не получава изключителните права върху целия ресурс.

Как да се спре

Възможността на хората в България да спрат такъв добив е само теоретична. Законът за референдумите е практически неприложим. Ако става въпрос за национален референдум, така или иначе се стига до решение на Народното събрание. Парламентът, в който има определено мнозинство, което има и правителството, в крайна сметка трябва да реши дали да има референдум.

Президентът би могъл да го поиска от парламента да свика такъв референдум и това е важно правомощие, чрез което да настоява да има такова всенародно допитване. Именно в подготовката за провеждането му биха могли да се чуят всички аргументи и тогава хората ще са свободни да решат, като направят информиран избор.

Национален референдум може да се организира и ако се съберат 500 хиляди подписа, при строги изисквания как да става това. Видели сме, че такива инициативи доникъде не стигат.

Втората възможност са местните референдуми. Досега единственият, за който знам, че е успешен, е този в Горна Малина, където хората отхвърлиха откриването на кариерни материали в общината.

Това също не е никак лесно. За да е успешен един местен референдум, в него трябва да участват повече от гласувалите на последните местни избори. Така казва законът. А обикновено участието в местни избори е доста високо, затова и много трудно се случват местни референдуми.

Проблемът е и законов. Във Франция решението да не се случва добивът е взето на база законодателство, което казва: "Когато един въпрос е от национален интерес, той стои над търговските отношения". Франция е страна, която не злоупотребява с това и не следват безкрайни дела и плащания на фирми, които са започнали да правят проучвания. Така че е хубаво България да се спре преди това.

Защото, почнат ли се проучванията, после ще затънем в безкрайни спорове, както в случая с "Дънди прешъс", да получат или да не получат разрешения за добив.

Технологията за добив на шистов газ крие рискове. Те не са гарантирани. Никой не твърди, че всички почви и води ще се заразят. Но става въпрос за почвите и водите на житницата на България. А такива рискове не са оправдани.

*Авторът е заместник-председател на Комисията по бюджети в Европейския парламент.

 

Най-четените