Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Какво да правим с националистите

Къде е границата между национализъм и родолюбие... Снимка: Sofia Photo Agency
Къде е границата между национализъм и родолюбие...

Трийсетина анонимни младежи се оказаха единствените, които отликнаха на неонацисткия призив срещу ромите. Пресата коментира това като провал, заради голямото разминаване между очаквано и реализирано.

Акцията беше обявена като протест "срещу циганизацията на България" и като общонационално събитие, което трябваше да протече едновременно в няколко големи градове.

Твърдеше се, че организаторът е Национално-радикалната партия и че протестите се координират и инспирират от групи във Фейсбук. Срещу това остро реагираха Българският Хелзинкски комитет, други неправителствени организации и омбудсманът Константин Пенчев, който сезира главния прокурор.

Много сме, силни сме...

Според репортери на БГНЕС обаче на протеста пред Народното събрание са се явили само трийсетина деца и тийнейджъри, които отказали да се представят пред медиите и не издигнали никакви искания.

Национално-радикалната партия твърдяла, че не е организирала такова събитие, а в Столичната община не било постъпвало искане за провеждане на протеста.

Не е ясно какво точно означава това - че националистите в България са трийсет човека или че са много повече, но са зле организирани? Този въпрос е основен за всякакъв по-нататъшен дебат по въпроса.

Не е ясно също и друго: дали националистите не са излезли на улиците от обикновен мързел, или не са го направили от страх, че властите могат да реагират лошо? Дали са се уплашили от шумната реакция на правозащитниците и омбудсмана или просто са предпочели да се отдадат на по-вдъхновяващи занимания в неделя следобед?

Докато социолозите не са отговорили на този въпрос, сред българските демократи остава да виси въпросът за това как трябва да се реагира на национализма. Дали и най-малката му проява следва да се заклеймява като недопустима или обратното - дали не трябва да се снишим докато отмине бурята.

Впрочем, тези които мислят, че трябва да се снишим, изобщо не допускат, че се задава буря, освен ако не става дума за буря в чаша вода.

Впрочем, България не е единствената страна, изправена пред въпроса как не-националистите трябва да реагират на национализма. По-голямата част от Западна Европа е минала през тези въпроси и не е намерила абсолютния консенсусен отговор.

Едни смятат, че за Националния фронт на Льо Пен например не бива да се пише кой знае колко по вестниците, а други смятат, че трябва да се пише, само че априори осъдително.

За разлика от България, където за националистическите изблици на "Атака" се пише и говори повсеместно и неутрално, в медиите на развитите демокрации тази трета възможност изобщо не съществува.

Там е възприета една изходна теза, която е sine qua non - за национализма се пише и говори така, че да не остава никакво съмнение в това, че думата е с негативна конотация, а действията и стремежите на националистите са недопустими и осъдителни.

Този абсолютен минимум стои напълно встрани от демократичната българска публичност. Ние все така не знаем какво мислят основните партии като ГЕРБ или БСП за нещо, което се нарича "протест срещу циганизацията". Не знаем и това дали тези партии споделят мисълта за циганизация на България и дали могат да ни разяснят какво разбират под този израз.

Това дори не е липса на формулирана политика, това е липса на отношение към въпрос, основен за демокрациите. И ако неонацисткият протест сега така щастливо се провали, може да дойде време, в което той ще успее. И тогава не е ясно кой и какво ще може да му противостои.

 

Най-четените