Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Ненаучени, недоволни, незрели

Политическата коректност разрушава образованието
Снимка: Getty Images
Политическата коректност разрушава образованието

Един призрак броди из кампусите на американските университети, този на политическата коректност доведена до крайност.

Отворете няколко сериозни и влиятелни издания от ранга на Atlantic, American Interest, New Yorker и ще видите истинска тревога накъде е тръгнала младежта. При това липсва традиционното разделение на леви и десни медии, защото най-критично настроено е най-либералното списание Atlantic. През септември то излезе с тема на броя "Внимавай какво казваш! Как политическата коректност разрушава образованието".

По-малко сериозните издания направо окарикатуряват днешните студенти като разглезени и глупави деца, които бъркат университета с детската градина. Всъщност, ако сте средностатистически читател, може и да не разберете за какво става дума.

Някои от историите са направо абсурдни.

Като например - петиция в Харвард да не се преподава курс, дискутиращ разследването и наказанието за изнасилване. Защото можел да допълнително да травматизира евентуалните жертви в залата.

Или протест в Йейл срещу професорка, осмелила се да напише в писмо, че костюмите за Хелоуин не трябва да се взимат толкова насериозно и не всичко цели обида. Особено шокиращо бе видеото, в което студентка крещеше към съпруга на въпросната преподавателка (също професор), че тяхната работа не е да създават интелектуална среда, а "дом и комфорт за студентите".

За да избегнат скандали и петиции, все повече университети прилагат правилото професорите да предупреждават студентите, ако трябва да четат книги с провокативни идеи или насилие.

"Великият Гетсби" на Франсис Скот Фицджералд, няма шега, също често попада в списъците заради сексизъм и юмручни сюжети.

Американската действителност по принцип е по-динамична и шумна, отколкото която и да е друга по света. Но преди да махнем с ръка, нека си дадем сметка, че дори да липсват най-радикалните изблици, феноменът не е ограничен само до интелектуалните центрове отвъд океана.

В България обществото отдавна гледа образованието с безличие и понеже рядко някой има очаквания за блестящи постижения, всяка по-лоша оценка, забележка от преподавател или, не дай си боже, високо изискване са посрещани на нож. Не стига, че на нищо не учат децата, ами сега смеят да им пишат и лоши оценки, гласи народната мъдрост.

Какво да говорим за акцията срещу физика Теодосий Теодисиев, например?

Аргументите, с които български майки тръгнаха на поход срещу него, не звучат много по-различно от американските. Особено в частта, че Теодосиев имал твърде високи изисквания и писането на слаби оценки "рефлектирало много лошо" върху психика на учениците. Самият факт, че в страна с толкова много безлични учители на някого може да му хрумне да атакува с подобна логика признат педагог, говори, че не сме много далеч от задокеанските залитания.

Като всеки минал през американските кампуси в последните години, аз също имам сблъсък с крайната политическа коректност, макар и не фронтален.

Курс по време на магистратурата ми се водеше от добре познат писател-историк, автор на няколко успешни книги. Макар интелектуално брилянтен, той бе също сприхав, а сарказмът му биеше направо през лицето като камшик. С всеки следващ час гневът му ставаше все по-очевиден, главно защото наистина четеше и редактираше съчиненията ни, понякога до три часа през нощта. Затова не можеше да понесе, че въпреки всичките му усилия, студентите не демонстрират напредък.

Към края на семестъра си изпусна нервите и нарече в имейл другата по-слаба група zipperheads.

В този случай смисълът бе, че са идиоти, но думата има негативна конотация, защото с нея американските войници са омаловажавали и унижавали азиатците по време на Корейската и Виетнамската война. Последва петиция за отстраняването на професора като расист.

Нека сме наясно, че от устата на преподавател, особено с историческо образование, подобна дума е неприемлива. В този случай решението на университета да го принуди да се извини публично на студентите , беше според мен, правилното решение.

Докато течеше процедурата обаче, не можех да избягам от усещането, че в този случай политическата коректност бе използвана като оръжие, защото не могат да му отговорят интелектуално.

Вместо да помислят какво да попият от опитен писател, обидените студенти се бяха съсредоточили върху оценките. Едно от главните искания на подписката бе отстраняването на въпросния професор и преразглеждане на написаните от него тройки и четворки. За радост, здравият ум победи и освен извинението, нямаше други санкции.

За да разберем как се стигна до подобни граничещи с абсурда ситуации, трябва да си дадем сметка, че става въпрос за няколко успоредни феномена.

Днешните младежи принадлежат към поколение, което е много по-близко с родителите си от предишните. Това има много положителни страни - от многото общи спомени до взаимната помощ и неотменима подкрепа в модерния забързан свят.

Обратната страна на медала е, че доста родители загубиха усещането за граница на участието им в живота на децата. Обществото също не помага като непрекъснато вменява вина, ако от двегодишно потомството не ходи едновременно на балет, китайски и тенис.

Успехът, убеждават ни издание след издание, трябва да се програмира от възможно най-рано и родителите ще увредят детето си необратимо, ако те също не участват и подкрепят всеки нов порив.

Резултатът, както анализира детският психолог Питър Грей в Psychology Today, е израснало поколение, което в мнозинството си рядко е било оставено физически и интелектуално само. Много от днешните младежи не знаят какво е да решават сам-сами проблемите си, не знаят какво е провал и как да се справят с него, как да отговорят, когато са конфронтирани от други гледни точки и дори от откровени обиди.

Те приемат конфликтите за трагедии, тройките за катастрофа, а скъсаният изпит за край на живота.

Прибавете към това разцвета на най-крайната форма на политическа коректност (PC) из академичните среди. В позитивните си и нормални граници тя изисква внимание към използваните думи и контекст, защото те твърде често служат за унижаване или маргинализиране на жени, етнически, религиозни и социални групи.

В последните десетилетия обаче политическата коректност все повече се съсредоточи върху т.нар. микроагресии.

Това са малките ежедневни обиди ("женска му работа", "цигания") или уж добронамерени забележки, например към етническите малцинства да ходят по-спретнати. Както твърди теорията, те се натрупват и карат въпросната група в неравностойно положение да се чувства неприета и неспособна да намери своето място в обществото. Съответно микроагресиите трябва да бъдат пресрещани и конфронтирани веднага и неумолимо, преди да доведат до по-големи последици.

Катастрофичното мислене доведе след себе си т.нар. "култура на жертвата", където всяка необмислена дума е взимана много сериозно. Прегрешилият съответно е вербално и онлайн разпъван на кръст за пример на обществото.

Когато неумението на младото поколение да конфронтира различно мнение е смесено с теорията и практиката на микроагресиите, ето ви причините за сегашната вълна от конфликти по кампусите.

Всяко най-малко противоречие е заклеймявано, а не интелектуално оборвано.

Обидите се превръщат в непоносими травми за цял живот, а не в мотив да докажеш обратното. Всеки по-сприхав професор е заплашван да бъде стигматизиран като расист или женомразец.

Светът, в който живеем, обаче е комплексен. Големите умове не винаги са съвършени човешки същества, но това не би трябвало да ни спира да вземем най-доброто от тях, знанието им.

Университетите са точно форумът за автономно и лишено от предразсъдъци и ограничения изследване и попиване на идеи.

Ако в четирите години на скамейката младежите не се сблъскат фронтално с провокативни мисли и думи, то кога? Защото истинският свят навън е по-циничен, несправедлив и противоречив и от най-закостенелия професор.

 

Най-четените