От няколко дни се опитвам да седна и да напиша нещо относно терзанията и раздвоението на личността, които изпитвам напоследък. Причината - 29 Март 2013. Тогава трябваше да се прибирам в България след 2-месечния си престой тук в Германия.
Около месец по-рано се разбра, че прибирането се отлага във времето. С още два месеца. Първоначалната ми реакция беше да довърша бутилката уиски, която бях започнала малко по-рано. Е, довърших я, наревах се за всички мигове, които ще изпусна заради удължаването и... дотам. Продължих да ходя в Мюнхен всеки уикенд, отидох до върха на Германия, купих си парцалки и обукви, че нали бях станала като клошар, видях Мюнхен от птичи поглед (няколко пъти).
И тогава... 29-ти март се приближи отново. И се замислих какво щях да правя, ако се прибирам след седмица. Та аз тъкмо свикнах, тъкмо доказах сама на себе си, че нищо не може да ме спре да направя сама живота такъв, какъвто ми харесва, макар и да съм на 1400 км от любимите си създания.
Трябваше да се върна в онази рутина, от която избягах с такова желание. Е, все пак ще се наложи да се върна след 2 месеца, но поне ще съм взела от Бавария доста повече, отколкото ако се бях прибрала по първоначалния план. И не, това, което пиша, не е индиректно казано: "Не искам никога повече в България". Но ако можех да пренеса част от живота си от България тук - щях да го направя! Защо ли...
Тук всичко е различно. Усеща се във въздуха дори. Но колкото е различно, толкова е същото. Баварците са като Българите. Или поне тези Баварци, които познавам, са като тези Българи, които познавам.
Няма миг, в който да съм се почувствала чужденец. Е, езиковата бариера не е като да я няма, но за целта като се прибера - възстановявам курса по немски. Това, което ме притеснява, всъщност е предвиждането ми, че веднъж замина ли за чужбина, винаги ще ме влече пак там. Взе че се сбъдна.
Всъщност най ме е яд, че е така... Искам да мога в България да се чувствам така, както се чувствам тук. За да я няма носталгията, за да ги няма пропуснатите мигове, за да го няма страхът, че като се върна, нищо няма да е същото. Защото веднъж видиш ли различното и по-уреденото, разбереш ли, че може да е и по-лесно, си казваш: "Добре де, толкова ли сме глупави и неспособни да си го направим и ние като тях?"...
Да, аз съм Българче и винаги България ще е на първо място в сърцето ми, но страшен е мигът на разколебаването. Страхът, че няма да успеем да уредим живота си по начина, по който е уреден тук... НО! Ще се върна и ще се преборя да имам това, което искам и ще го имам в България.
Защото всичко любимо ми е на 1400 км от мястото, на което се намирам сега. Сърцето ми е там и винаги ще бъде там! И ще се върна - не за да си взема и да се върна в Бавария, а за да продължа да бъда заедно с него в България!
