Без упреци: "Ти що не се обаждаш?"

Коментари (14)| Вашият коментар

Между мъже и жени

Голям късмет е, когато срещнеш приятели. Те също трябва да те срещнат, т.е. изисква се търсене. Тези човечета са жени, твърде честичко.

Но, моля ви, не съм хомо или бисексуална, още по-малко асексуална. Харесвам жените, това е. Е, и мъжете доста, признавам.

Относно тезата съществува ли истинско (платонично) приятелство между хетеросексуални мъже и жени, категорично твърдя, че да, съществува.

Макар уважаваният от мен Джек Лондон да твърди точно обратното.

От личен опит съотношението е 20 към 80, в полза на сексуалното привличане. Но и тези 20% напълно ме устройват.

Трудните приятели

Най-трудните "приятели" обаче са тези, които очакват ти да ги потърсиш. Те теб - никога.

Това е под достойнството им. Ти по дефолт им го дължиш.

Защото те са били така добри да те обявят пред обществото за свой приятел. А когато не разбираш какво и защо?

Дължиш им, пък! Питаш - отговор - тц.

Дори, когато ти самият се чувстваш ненужен, нежелан от тях...

Как, по дяволите да дадеш?! Казано е: "Искай и ще ти се даде."

Още

• Виртуално социалните
• Жените могат да са самотни, за мъжете е опасно
• Защо не правих повече глупости...
• Синдромът на старата мома
• Когато не ти пука за секса
• Обръщам се към всички дами
• Намерих те...
• Мъжки ангели-хранители
• Жена-приятел
• Мъж-приятел

Стани автор

Изпрати текст

Изпращайте ваши материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме в Стани автор Редакцията не публикува текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи. Някои от текстовете се редактират с оглед на по-добрия изказ.

По принцип сума теми и мисли се щурат в закръглената, върхова част на моето тяло, по-позната като, главата ми.

Но, напоследък темата за приятелството е особено актуална там и има желание да надхвърли пределите на физиологията и да се "излее", като пролетен поток от думи върху листа.

Аз мисля, че да имаш приятели е изключително ценен ресурс. И аз съм доста упорита в намирането и поддържането му в наличност. Важни са ми хората, това е. Приятелите - особено важни.

С великолепни хора съм се наобиколила, близки, колеги, съмишленици в това-онова. Бих казала, че извадих късмет. Но се случи нещо, което истински разклати добре охраненото ми самодоволство.

Близка моя приятелка ми каза, че съм я предала. Настана щура суматоха в моята душа. Няма да се разпрострирам в подробни разкази как, защо и какво се случи. Резултатът - 15-годишното приятелство приключи.

Какво ли означава да бъдеш добър приятел?

Иска ми се да избягам от клишето: "Такъв човек, който - ако го потърсиш в 3 посред нощ, ще се отзове". Не че е лошо. Добре е. Случвало ми се е, отзовавала съм се. По-интересен за мен е смелчагата, който го прави.

Сиреч, търси те. Признава, че има нужда от точно твоята подкрепа и ти си точният човек. Ти би могъл да помогнеш. Ти си приятелят. "Смелчага" казвам, защото, ако го направи, трябва да е наясно, че може и да му бъде отказано.

Не е лесно. Никак. Показваш слабост, пък насреща... Никой нищо не ти дължи обаче. Ти също никому нищо не дължиш. Всичко е въпрос на избор и на поемане на отговорност.

Спомням си един случай, когато моя близка приятелка, която живее в Канада, ми прати sms в 2 часа през ноща (не за първи път, все пак часовата разлика е 7 часа), за да ме помоли да си включа sкype, защото се чувства ужасно сама.

Два дни прекарахме пред компютрите, там се хранихме, говорихме и после заспивахме

Вярно, късмет, че се паднаха почивни дни, но аз знам, че щях да прекарам с нея това време, независимо какъв ден от седмицата се случеше. Защото тя имаше нужда точно от мен и ми го каза - от моята усмивка, от моите безкрайно много приказки, дори от упоритостта ми да поддържам връзката "on".

Имам няколко приятели от детинство. Виждам ги веднъж в годината, а понякога и много по-рядко. Когато се видим обаче, онова, което ни е свързало, все още е там. Хубаво ни е. Без упреци - "Ама, ти що не се обаждаш?", без напрежение...

Е, случва се да си поплачем, но пък доста по-често се случва да си попеем и попием! Достатъчно много хора в ежедневието ни притискат с претенции и желания. Тези хора доста често са нашите най-най-близки - майки, бащи, деца... Няма как, стягаш се и поемаш всичко, което ти поднесат.

С приятелите предлагам да е друго

Да е градивно, развиващо, весело, даващо повече, отколкото взимащо. Защото в приятелството, ако нещо "трябва", то значи "не трябва". Разбира се, когато е нужно ще се къртят плочки, ще се обикаля по магазини за изумително секси бельо, може и в някоя схватка да участваш и да отнесеш два-три ритника...

Случва се. Но рядко. Много по-важно е, че когато допуснеш някого в сърцето си и му отредиш място на първия ред, на балкона, в специалната ложа "Приятели", значи той ти е подарил нещо много голямо - направил те е по-богат човек, по-знаещ, по-можещ, по-силен.

Лично аз се влияя не толкова от качествата на даден човек, колкото от взаимодействието му с останалите хора. Като в математиката - всяко число се определя не само за себе си, а в зависимостта си с други числа.

Просто е. Нали сме социални същества, имаме нужда от споделяне и истински доволни сме, когато има с кого да споделим. Най-вече щастието си.

Приятелите са голяма работа

И няма възраст, пол и социален статус. И много важно - те нямат нужда да те прецакват. Прецакването, определено не е приятелско и не е готино, особено ако си бил целунат пет пъти от Юдата преди това.

Не също като тези, които те питат " Как си?" от куртоазия всеки ден и после автоматично превключват на тема "аз". Горките хора, те не биха могли да бъдат приятели, дори и много да им се иска.

Не и като тези, които ти ограбват времето, вниманието, парите и изобщо всичко, което имаш да дадеш. Тъжно е и някакси обидно, че понякога дори благодарят. Възпитани хора.

В живота ми има едни чудни хора, избрани от сърцето ми

Аз си живея в свят от фантастичности... Скоро прочетох нещо интересно, че има святост и тя е изборът на сърцето.

Е, в този смисъл съм вярваща. Обиквам хора без никаква рационална причина, без капчица разум. Тези хора вече са ми дали, много преди да разберат. Случва се да сядам и да им пиша дълги писма или да им изпращам музика, снимки...

Или съобщения на мобилните. Или просто да им подаря нещо - безпричинно. Или да ги прегръщам безспирно. Да искам да бъда с тях. И те някак успяват да откликнат, точно толкова, колкото е нужно и точно тогава, когато е нужно.

Те не са отявлени филантропи и алтруисти. Нормални хора са си... може би малко хедонисти. С нормални животи. Умеят да критикуват, просто защото ги е грижа. Умеят да бъдат от полза, дори когато не се стараят. Най-вече, когато не се стараят.

Усещам ги не като част от мен, а като самата мен. Аз съм те. И те съм аз. Знам, че са ме чули. Че са разбрали. Сродни души ги наричам, не просто приятели. Едно плюс едно е равно на... едно.