Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Заложници на екрана

Хубаво е, че медиите се стремят да покажат всичко, но въпросът е доколко помагат и доколко пречат в подобни ситуации
Хубаво е, че медиите се стремят да покажат всичко, но въпросът е доколко помагат и доколко пречат в подобни ситуации

Така наречената заложническа драма в Сливен бе събитие, което съвсем естествено привлече интереса на хората. Стрелба с пистолет, неизвестен (в началото) похитител, неизвестни (в началото) заложници, барети и психолози, които летят с хеликоптер, и всичко това без сценарий. Всеки момент може да се случи всичко, така че хората, които имат свободно време, неминуемо стават заложници на телевизионния екран.

Телевизионният екран, който уж показва всичко и веднага, но часове по-късно се оказва, че поднесената информация е невярна. Многократно.

Телевизионният екран, който уж прави всичко това в името на демокрацията и свободното слово, но всъщност пречи на преговарящите и изнервя похитителя.

Първо от Лондон се включи вътрешният министър, който заяви, че престъпникът е наркоман от Сливен. Това, разбира се, е най-добрата версия за управляващите, защото на тях не им харесва идеята, че в страната има бедни и отчаяни хора, готови да обират банки без да са дрогирани. По-късно се разбра, че похитителят не е от Сливен и не е наркоман, но съобщението е подразнило и без това изнервения нападател.

На следващия етап се включи областният управител на Сливен. Неговият кабинет се оказа на метри от екшъна и той даде обилни интервюта на живо в новинарските емисии на всички възможни телевизии. Човекът правилно призова зяпачите от съседните сгради да не стоят по прозорците и медиите в хор повтаряха призива му. Лошото обаче е, че областният управител се вживя в ролята на висш МВР служител и като Гюро Михайлов отказваше да напусне поста си, защото там бил „кризисният щаб".

Естествено, кризисният щаб бе на съвсем друго място и на полицията е отнело доста енергия, докато озапти този антитерорист любител.

Много любителски действия имаше и в телевизионните студиа, където водещите се правеха на психолози и се опитваха да общуват с 27-годишния Стефан Петров, очевидно надявайки се, че той гледа именно тяхното високорейтингово предаване.

Водещите смело задаваха на събеседниците си и „остри" въпроси от типа: Смятате ли, че охраната в банката е на ниво?; Ще преразгледате ли концепцията си за охрана?; Пестят ли банките от заплати на охранители? Обучени ли са вашите служители как да действат в подобни ситуации?

Аз пък искам да задам няколко контравъпроса. Обучени ли са телевизионните водещи как да се държат при отразяване на заложническа драма? Нормално ли е, когато полицията помоли да не се предава пряко картина от входа на банката, водещата на сутрешен блок да призове живеещите в квартала да снимат и изпращат кадри по мейла? И едва няколко минути по-късно да се сети, че трябва да добави с половин уста: „без това да застрашава вашия живот".

При положение, че очевидно става въпрос за успокояване на похитителя и запазване на неговото честолюбие. Защото това е неудачник, който не само се страхува от разстрел, но и най-вече този разстрел да не бъде показан по телевизията. Но една суетна тв водеща не може да повярва, че има хора, които не желаят да живеят пред камерите.

Банковата драма повдигна и стария въпрос за общуването между политиците, техните пресцентрове и журналистите. Не е нормално медиите няколко часа да не знаят дали премиерът наистина е бил в Сливен и дали още не е там. Както не е нормално и определени богоизбрани журналисти да имат директна връзка с него.

Един нахакан телевизионер, който не крие близките си отношения с властта, дори се похвали в ефир, че е изпратил SMS на Бойко Борисов, за да го пита къде е, но още нямал отговор.

Изключително аматьорско бе и включването през втората вечер на известна криминална репортерка. Тя бе кисела през цялото време и още с първите изречения показа колко й е неприятно да стои навън в студения и, както често се случва, ветровит Сливен. Последвалият репортаж бе изцяло повлиян от настроението й и накратко звучеше така: „Писна ни вече втора вечер да се занимаваме с това. Ако ще се самоубива, да се самоубива. Ако ще излиза, да излиза".

Хубаво е, че медиите се стремят да покажат всичко, но въпросът е доколко помагат и доколко пречат в подобни ситуации. Иска ми се телевизионните водещи (особено тези от сутрешните блокове) да се замислят поне за миг как биха се чувствали, ако похитителят е в тяхната медия и именно те са заложници. Ще им бъде ли приятно колегите им да се катерят по балконите на съседните сгради и да призовават гражданите от квартала да снимат и изпращат клипчета по мейла.

Иначе от екшъна в Сливен научихме и няколко любопитни неща. Че една от най-богатите жени в България не може да върже две изречения в ефир. Че улиците на Сливен все още са разкопани и че изпитващите за шофьорска книжка са все същите киселяци, с които почти всеки от нас се е срещал.

Защото според психолозите, Стефан Петров е бил разстроен не от това, че са го скъсали на изпита, а от отношението на изпитващия към него. И това е била последната капка в горчивата чаша, сервирана от живота на един аутсайдер.

 

Най-четените