Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Kогато се протестира срещу всичко, ефектът е все едно изобщо не се протестира

В хоризонталния свят без авторитети и отговорности побеждават силните медийни послания, креативните шеги и пародии, "не"-то, което е винаги по-силно от "да"-то Снимка: В. Преса
В хоризонталния свят без авторитети и отговорности побеждават силните медийни послания, креативните шеги и пародии, "не"-то, което е винаги по-силно от "да"-то

- Г-н Дичев, наскоро излязохте с благородната идея България да приюти сирийските деца, останали без дом и семейство заради гражданската война в родината им. Но може ли страната ни да си позволи хуманизъм, когато самата тя е изправена пред хуманитарна бежанска криза? 

- Така или иначе трябва да участваме в решаването на кризата и е по-добре да действаме в тази хуманитарна посока, отколкото във военна намеса, за която не сме и особено способни. Другото съображение е съвсем егоистично. Нашата страна се обезлюдява и това е начин за подобряване на демографския ни профил. Това се е случвало многократно по нашите земи - от византийско време, когато региона се е обезлюдявал заради войни или болести, са били заселвани различни населения. Сирийският народ е много близък до нашия, заедно сме били в Османската империя, дори чисто физически си приличаме. Един милион деца са останали без родители в сирийската война, а ние, ако не бомби, имаме здрави баби, учителки, семейства искат деца.

- Но тук веднага ще ви нападнат националистите, че така ще се промени етническата и верска карта на България? 

- Или трябва да правим повече деца - което е сложен цивилизационен въпрос, или трябва да правим като развитите страни - да интегрираме избрани, походящи, близки до нас, млади, активни имигранти. Сирия ще е само началото, утре ще дойдат от Индия, вдругиден - от Китай. Ако не искаме да закрием държавата, трябва да се научим да интегрираме населения от вън. 

- Да, но тази развита Европа, която е люлката на хуманизма, не е особено ентусиазирана да приеме сирийски бежанци на своя територия. За момента дори отказва финансова помощ за посрещане на бежанската вълна у нас. Не ви ли се струва странно това поведение? 

- Хуманитарната помощ е едно, нека там стигнем до една хилядна от това, което прави Европа. Имиграционната политика е съвсем друго: тя изисква пренастройване на провинциалното ни котловинно мислене, амбиция да играем роля в големия свят. Европа, Америка, Австралия, Нова Зеландия са изградили своето благоденствие благодарение на това, че успяват да интегрират имигранти, поддържат непрекъснат приток на работоспособно население, включително немалко българи. Имигрантът по определение е готов да работи по-тежка работа, старае се повече. Неолибералите ни внушиха, че нямаме нужда от хора, обърнаха икономиката към някакви спекулации с имоти, към сезонна заетост в туризма. Някак сами се отказахме от битката за привличане на креативни хора, която в световен мащаб е доста люта. 

- Българската държава не успява да се погрижи за собствените си изоставени деца, камо ли за чуждите. Откъде средства? 

- Въпрос на избор. Вместо да се занимаваме с приюти за кучетата, можем да се погрижим за интегрирането на хора. Говоря не просто за вкарването им в едни центрове за бежанци, а за обучението им, намирането на работа за тях, осигуряване на полицейски ред, преодоляване на културните бариери. Колко села можеха да се населят със сирийски бежанци срещу парите, пръснати за "Белене"? Въпросът е: искаме ли да бъдем част от глобалния свят, или ще си затворим провинциално границите и ще скандираме фашизоидни лозунги от типа "България за българите". 

- Като казахте "глобален свят", не се ли зарадвахме прибързано на глобалните граждански протести като ефикасна форма на съпротива срещу глобалната политическа и икономическа власт? Нито движението "Окупирай Уолстрийт" в САЩ, нито протестите в Турция, нито тези у нас успяха да постигнат своите цели. 

- Не постигат и въпреки това процесът не спира. Сега Полша, преди това Мексико. Буквално всяка седмица някъде избликва гражданско раздразнение. Наричат това "глобална гражданска война", предизвикана от невижданото разтягане на неравенствата и ефекта на оглеждане на един народ в друг - гърците се вдигнаха и защото испанските индигнадоси им се подиграваха: "Тихо да не събудим гърците"; българите се засрамиха от удивителната защита на република Турция; преди това американците се вдъхновиха от Магреба. Влизаме в нов режим на легитимиране на властта. В една епоха тя е била приемана за божественото право, в друга - като резултат на процедурната демокрация. Днес имаме постдемокрация, както я наричат някои автори - не че липсва демокрация, а просто обществената енергия вече не е в демократичните процедури, отишла е някъде другаде. Масовият избирател е обект на ПР кандърдисване, аман-заман, хайде гласувай, ама ще ти дадем подарък, ама ще изпълниш гражданския си дълг. А той стои вкъщи и щрака каналите на телевизора. Напред са излезли малки, активни, шумни групи, които заместват масите и класите. Етнически общности, неправителствени организации, корпоративни интереси...Това е нов режим на света, който все още не разбираме, при който непрекъснато някой подклажда някакво недоволство. 

- А нашето улично недоволство изчерпа ли се вече?

- То няма да спре. Задават се нови протести, например хората от февруарските протести се готвят да мобилизират енергия срещу либерализирането на продажбата на земя на чужденци за европейското икономическо пространство от 2014. Доста сложен проблем, навсякъде той буди страхове, сигурно ще говорим за това скоро. Задават се сметките за тока. Задават се размествания, фалити, хора, изхвърлени на улицата. Как се управлява при подобен режим на непрекъснато раздразнение? Парадоксът е, че ако се протестира срещу всичко, ефектът е същият, както ако изобщо не се протестира - защото властта си избира кога да реагира и кога не. Вярно, че победихме с оттеглянето на Пеевски, но нека ви дам по-прозаичен пример с нашата улица "Иван Асен II", която е този марсиански пейзаж, който виждате. Общината най-сетне реши да я асфалтира и ето че се събраха едни хора, които се самонарекоха "стари софиянци", и казаха "искаме си паветата". И общината плесна с ръце: "Ах, колко хубаво, ще си спестим асфалта", поразбутаха малко паветата и сега си е същият междуселски път. Няма вече позитивна идея, срещу която да няма някакво недоволство, в резултат - т.нар. гражданско общество има същата роля като във времето на Живков, когато ръкопляскаше на властта на принципа "каквото направи дядо, все е хубаво". Изработил съм си един такъв критерий - вярвам на политик или публичен говорител само тогава, когато наред с критиките се опита да види нещо позитивно в действията на опонента си. Вечно "не" е равно на вечно "да". 

- Това ли беше голямата грешка на протеста - че се обяви срещу всичко, вместо да издигне конкретни искания? 

- При постдемокрацията имаме нова геометрия на политическото действие. Решенията не се взимат по стария начин, с някаква процедура, с общо гласуване. Мен, например, никой не ме попита за нашата улица, въпреки че съм "софиянец", а за съжаление и "стар". Същото е и в политиката - не сме наясно какви процедури водят до решения. Как стана така, че летните протести започнаха да добиват десен облик? Някой лидер ли го каза, някаква програма ли беше издигната? Или нещата някак неусетно бяха внушени от театрализацията и забавните плакати? Нека това не звучи като обвинение, а опит за посочване на проблем. Защо в Ню Йорк се плъзнаха към анархизма, в Тунис - към исляма?... Мога да ви кажа кога аз престанах да ходя на нашите протести - в момента, в който обявиха акцията срещу взимането на заема от правителството. Няма защо да си политолог, за да усетиш тук повея на неолибералната идеология, която се кълне в монетаризма, в т.нар. финансова дисциплина, която доведе хората у нас до самозапалвания. Идеологията, олицетворявана от Станишев и Дянков.

- Икономическата линия на прехода, провеждана през последните 23 години.

- Какво трябваше да се направи? Трябваше да се излезе на улицата в момента, в който казаха, че финансирането на партиите няма да бъде променено. Не само като размер, а като контрол върху разходването на средствата. Трябваше да се въведат такива правила, че парите да не се харчат за купуване на гласове, например, а за строго определени нужди. Всички трябваше да сме на улицата. Трябваше да се излезе, когато стана ясно, че държавата няма да се откаже от взаимодействието си с офшорни фирми, както ни бе обещано. Защо не излязохме? Вероятно пак неолибералната чувствителност, която овладя протеста, цени, а може би дори практикува офшорната икономика. Същата икономика, която не позволява да се докаже дали бизнесмен от типа на Пеевски има монопол върху медийната сфера. Не знам как хоризонталните връзки, които толкова се славословят, могат да породят подобни целенасочени действия. В хоризонталния свят без авторитети и отговорности побеждават силните медийни послания, креативните шеги и пародии, "не"-то, което е винаги по-силно от "да"-то. 

- Как си обяснявате силното влияние на неолибералните центрове върху българската политика през последните две десетилетия? Защо отдавна круширали идеологически доктрини ни се пробутват успешно като рецепта за благоденствие? 

- В България царува андрешковската психология - никой не обича да плаща данъци, никой не обича държавата си. Дори тези, които най-силно крещят националистически лозунги, и те смятат, че всички политици са идиоти. Никой не иска държавата да е силна и той да участва в нейното укрепване. В такава среда много лесно хващат дикиш приказки от рода "ще свалим още повече данъците и ще имаме още по-добри социални услуги". Това аз го наричам либерален популизъм. Порочният кръг на неолиберализма: не сме доволни от държавата си, затова искаме да я намалим, от което тя почва да работи още по-лошо и ние сме още по-недоволни и искаме да я намалим още повече...

Тагове: ивайло дичев
 

Най-четените