Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Равен старт

Слец 45 години "възход" обявиха равен старт... и се наредихме на опашка за хляб
Слец 45 години "възход" обявиха равен старт... и се наредихме на опашка за хляб

Помните ли как се готвехме за "равен старт"? Представяхме си, че стартираме от една линия. Реферът с пистолет в ръка беше младата ни демокрация. Надявахме се, че по-способните от нас ще пресекат финала първи. С гордо вдигната глава. И по-богати.

Но това беше състезанието. А подготовката за него беше много по-рано.

Аз започнах това състезание със самочувствие. Вярвах, че щом по Татово време съм работил в "частния сектор", значи съм добър.

Правехме огледала за коли. Малко преди да падне, Тошо беше разрешил някои "частни дейности". Трябваше само да си прикрепен към някоя държавна структура, за да работиш.

Ние бачкахме като луди под шапката на едно ТКЗС. То си удържаше някакъв процент. Другото оставаше за нас. А то не беше малко. Както казах, работехме здраво, защото си струваше. Произвеждаш, пласираш и ако огледалата се търсят - печелиш добре. Истински капитализъм.

Какво правеше в това време моят конкурент в състезанието с "равен старт"? Учеше във военното училище. Искаше да стане офицер.

Бяхме приятели. Преспиваше у нас, когато го пускаха "градска". И стана капитан. Командир на едно поделение. Делеше една ограда с "Нефтохим" (сега "Лукойл").

Тази ограда се оказа решаваща. Защо? Защото шефовете на "Нефтохим", като във всяко голямо държавно предприятие по това време, печелеха добре не само от заплати. Хиляди тонове гориво излизаше нелегално от завода. Парите оставаха в джоба на шефовете.

Натрупаха големи суми. Започнаха да си строят вили. Трябваше им работна ръка. А тя беше под носа им. Само да "прескочат" оградата на поделението. А там усложливият Капитан им даваше безплатна работна ръка - войници.

Така се скрепи дружбата между Шефовете и Капитана. Забравих да ви кажа, че за да станеш шеф в държавно предприятие по това време, трябваше задължително да си член на БКП. Това се отнасяше и за офицерите в армията. Та и по партийна линия всичко беше бетон. С тези хора щях да се състезавам.

И ето дойде 10 ноември. Скачах по площадите. "Кой не скача е червен", знаете как беше. Шефовете и Капитана не скачаха. Те се бяха "снишили". Изчакваха.

Старт! Аз направих магазинче за хранителни стоки във входа на блока. Теглих заем за оборудване и за стока. Бизнесът потръгна. Тогава беше глад в големия град. Хората имаха пари, а нямаше какво да ядат. Печалбата беше добра. Състезанието започваше добре.

И тогава се появи Капитана. Заразказва как е стартирал. Беше времето на "югоембаргото" - там беше война, нямаше горива. Имаха ги обаче Шефовете. Бяха си направили частни фирми. Бяха теглили милиони от частни банки. После "забравиха" да ги върнат, а банките фалираха.

Шефовете бяха си взели Капитана за съдружник. Признателни бяха. Изнасяха гориво. Нелегално. Чрез трибуквените застрахователи. Натрупаха милиони.

Тези същите "застрахователи" дойдоха и при мен. Отачало се дърпах. Но после разбрах, че без тяхната лепенка на стъклото на магазина не можех да съществувам. И клекнах. Те ми увеличаваха вноските все повече. Докато фалирах. Беше по времето на Жан Виденов, когато доларът скачаше като луд.

Не можах да стигна финала на състезанието. Отказах се по средата.

Огледах се. Капитана бе финиширал с много обиколки преди мен. И до днес прави почетни обиколки. Вече отказва да ме познава. Не ме иска за приятел и във фейсбук. Наскоро го видях сниман под логото на "Лайънс клуб". Беше му като ореол.

Не му завиждам. Той е по-добър състезател от мен. Да, състезанието не беше честно. Да, не се игра по правилата. Но на финала се снимат само победителите. И не ги питат как са спечелили първия милион.

На резервната скамейка сме много. Гледаме отстрани състезанието. Псуваме. Злобно пишем в интернет. Полудяваме бавно. Оцеляваме. Като бачкаме за победителите...

 

Най-четените