По стечение на обстоятелствата преди години попаднахме сред публиката на конкурс за красота. Някъде след дефилето по бански и преди раздаването на лентите, девойките трябваше да отговорят на серия от въпроси, които да удостоверят интелигентността им и да хвърлят сянка на съмнение върху репутацията им на секси закачалки за дрехи, както традиционно ги възприема широката общественост.
Задължителен елемент в подобни тестове обикновено е изброяването на любими книги и автори със специално място в културното израстване. Повечето от хубавиците се бяха подготвили предварително с отговор, който според тях би им отивал и се отдадоха на сериозно изброяване на родни класици.
Оказа се, че сред любимите творци на миските са главно Вазов, Ботев и Алеко
Журито отдаде този литературен патриотизъм най-вече на силното влияние на предстоящите или отминали наскоро матури и не се впечатли особено. Една хубавица обаче внезапно прояви оригиналност и вместо поредното име от конспекта, заяви, че любимият й писател бил Дюкан (онзи с протеиновата панацея за изрядна фигура). Преди да се замислите къде точно е мястото на този тип в света на литературата, бързаме да завършим историята.
Следващото момиче, чуло-не дочуло, реши че тя ще покаже не по малка смелост и изръси: „И на мен любимият ми е Кант". Голям смях падна, макар да не стана ясно на какво точно - на объркването на имената на Кьонигсбергския мислител и гуруто на отслабването, идеята, че са един и същ човек или възможността една хубавица да се интересува от немска класическа философия.
Отдавна сме забравили как се казваха двете момичета, иначе с голям интерес бихме проверили дали са взели участие в предизвикателството с десетте книги, променили житейския им мироглед. Така де, ако някой автор наистина е имал ключова роля във важен момент от живота им, то това безспорно са Дюкан и Кант. Първият - отговорен за фигурата им, вторият - за смехотворната тежест на едно елементарно публично парадиране.
Не е ясно кой и кога реши, че литературата (не включваме в това число книгите с диети и философските томове) променя мирогледа на човек. Все си мислехме, че това е по силите единствено на суровата житейска реалност, докато книгите са по-скоро необходимото бягство именно от нея.
Удоволствието от четенето някак си не допуска фукане с прочетеното. Едното е дълбоко интимен процес, другото - социална хвалипръцковщина.
В желанието си да промотираме една висша наслада, каквато е добрата литература, ние превръщаме неусетно процеса на четене или в механично действие, което включва текстове със съмнителна стойност, възвисени само защото са получили книжно тяло (ефекта „Дюкан"); или по-лошото: превръщаме авторите и книгите им във фалшиво лустро, с което снобски да намажем собственото си его, та да изглеждаме по-лъскави в очите на околните (ефекта „Кант").
Кой какво чете си е негова работа
Дали консумираш всичко или пък не подхващаш нищо често пъти са двете страни на една и съща монета. Опасяваме се, че поглъщането на лоши текстове в крайна сметка е по-вредно от въздържанието на илитератите.
Способността да разпознаваш буквите и смисловите конструкции, които образуват, се придобива сравнително рано и всеки е свободен да я използва както намери за добре. Включително и за да превърне акта на четене в добре премислено себеизтъкване в социална мрежа.
Дали Пруст, Джойс и Достоевски наистина са те довели до епифания или се опитваш единствено да блеснеш, покачен на раменете им, е все тая. Дюкан ли ти е променил живота или Кант и кой от тях прави стената ти във Facebook по-представителна си е въпрос на личен избор.
Парадоксално обаче, конкретното изброяване на книги винаги е белег единствено на ограниченото им количество, а хъсът и сериозността, с които го правим, сродяват всяка литературна инициатива с елементарен конкурс по красота.
