В живота си съм пробвал доста разнообразни занимания, сред които няколко вида спорт, компютърни игри, като по-малък рисувах...
Може би съм имал потенциал да стана от най-добрите в някоя от областите, но винаги ми е липсвала тази искра, която да разпали истински хъс и нещо отвътре да ми каже: "Давай, това е ТВОЕТО нещо! Ето ТУК трябва да вложиш всичко!".
Липсвало ми е постоянство, волята да се посветя напълно на нещо конкретно, но затова пък си намерих доста хобита, които ме правят щастлив. Винаги съм бил някъде в "златната среда", която спрямо лаика е високо над него, но в очите на професионалиста си остава най-обикновена посредственост.
Навремето един от известните про геймъри беше казал нещо от сорта на: "Упражнявай се, упражнявай се нон стоп, защото във всеки момент, в който не тренираш, някъде в Южна Корея има едно 13-годишно момче, което се упражнява денонощно, а когато се срещнете, той ще те победи!". И това всъщност е най-важният избор за живота - на какво ще посветиш своите N-броя дни на Земята, в какво искаш да си добър и какво възнамеряваш да оставиш след себе си?
Навремето цигуларят Пабло Сарасате е оставил квинтесенцията на житейския избор в една велика фраза (днес явно ме избива на цитати на по-умни от мен, ама няма как): "Гений! Тридесет и седем години съм се упражнявал по четиринайсет часа на ден, а сега те ме наричат гений!"
Ами, честно, и на мен би ми станало кофти. Всичко казано по-горе цели да затвърди едно клише със стойност на аксиома - няма такова нещо като "огромен талант". ОК, дори и да имаш нещо повече от другите, то е максимум 5%, а останалите 95% са здраво бачкане и пълна отдаденост.
Прекрасен пример са сумати квартални звезди, набедени за "новия еди-кой-си", които някъде около 15-16-годишни откриват, че всъщност да поркаш и да шибаш е доста по-яко, отколкото да търчиш зиме и лете след топката, а с първите полузаслужени пачки се подкарва триатлона "курви, казина и кокаин", като приказката свършва някъде около средата на първата линия. И именно тази първа линия прави „маржа" между Митко Бербатов и Славчо Тошев.
Отплеснах се. Та попадна ми следното клипче със Светозар Христов в YouTube. Петте минути са наситени с несправедливост и някак премълчана тъга, а неизказаното бие на умряло в малкото на брой думи.
Тези пет минути синтезират историята на един отдаден, пък и доста добър в това, което прави, българин, който бива принуден да замени дори подобието на локална слава с нещо като интелигентна просия.
"Why? To survive!". Това е положението, Минке, трябва да се яде. Точно там е драмата на надарените в сферата на изкуството в България - на масата им няма достатъчно хляб, а доста от тях го заслужават.
Когато се посветиш, развиеш даденостите си, станеш истински добър и точно тръгнеш да се катериш към върха, а накрая вместо награда получаваш един голям... сещате се какво, на мен поне ми е някак... несправедливо.
В малкото общество, на малкия пазар си е жива трагедия да имаш някаква истинска дарба и искрено да желаеш да се реализираш именно тук. На мен обаче хич не ми се мърда, искам да живея в България, искам да се развивам тук, но тази кауза е отрано пердута за тези, които трябва да са горе, но всъщност са долу, защото не са правили компромиси със същия плам, с който са развивали таланта си.
Възможностите в този момент са две: а) оставаш тук и си броиш стотинките с ясното съзнание, че навън имаш всички предпоставки да си звезда; б) да се метнеш с главата надолу в хазарта на "халтурата", като в зависимост от късмета можеш да попаднеш или на върха, или в метрото с транзистор в ръка.
Определено доста тежък избор. Ето защо благославям собствената си посредственост, която ми спестява подобни драми.
