От един шамар нищо няма да му стане... | webcafe.bg
Webcafe

От един шамар нищо няма да му стане...

Социо Path
16.02.2019, 16:20 (обновена 18.02.2019, 17:50)
домашно насилие, домашен тормоз, насилие, шамари, тормоз

Снимка: © Pixabay

Или какво всъщност възпитават шамарите

Този текст беше изпратен на редакционния ни имейл от наша читателка. Тъй като темата за физическите наказания във възпитанието все още е актуална, особено покрай позицията на Светия синод по темата, която се оказа не точно на Светия синод, а само на част от хората в него, решихме да го публикуваме. Той е дълбоко личен и отразява една гледна точка по въпроса, която смятаме за ценна. По желание на автора текстът е подписан с псевдоним.

***

Преди повече от четвърт век се намирах в онази фаза на развитие, която хората определят като "детство". И до ден-днешен ми е изключително трудно да го определя като такова и въпросът дали аз имах, или нямах детство остава неизяснен. Според родителите ми - да, според мен - не.

Та, какво лошо има да шибнеш един шамар на детето си, опитващо се да се метне под някоя кола; от секцията в хола или върху работещата печка?

Шибнеш му един и се научи, че не трябва. Чиста работа! Да не забравяме, че тези родители подчертават, че тук става дума за някой и друг шамар в критични ситуации. Въобще - дреболия.

И на мен като дете ми удряха "по един шамар". Не си си написала домашното - шамар, дърпане на ухо; изкарала си двойка/тройка - шамар, дърпане на ухо; вместо да кажеш с думи, че си на пет години, ти все още показваш 4 пръста и не говориш - шамар, дърпане на ухо; незнание на някоя дума на английски/руски - шамар, дърпане на ухо...

Така като изброявам, честно казано се замислям - не мисля, че ме биеха толкова често, обаче си го спомням. Спомням си как се прибирах със страх вкъщи, помня как звънях на майка ми по телефона и питах дали случайно баща ми днес не е нощна смяна, а тя се радваше, че толкова съм привързана към него. Мен само ме интересуваше дали има опасност да се прибере и да ме накаже за нещо, или ще имам една вечер спокойствие и няма да се притеснявам, че присъства вкъщи.

Помня как всяка вечер се молех да ни дойдат гости или да идем ние на гости, защото много добре бях запомнила, че като има други хора, мен не ме бият. Помня как се криех в шкафчетата в училище, не защото баща ми или майка ми щяха да изскочат там и да ме набият, а защото не исках да се прибирам при майка ми и баща ми, които щяха да ме набият вкъщи.

Всъщност исках да ме дадат за осиновяване, защото при целия този стрес предпочитах да съм кръгъл сирак, отколкото да живея в постоянен страх, че ей сега ще ме зашлевят, защото не съм способна да разпозная буквата "ш", не съм решила някоя задача правилно или не съм превела нещо както трябва.

И да, определено достигам до заключението, че не ме биеха нон-стоп, но пък нон-стоп живеех в страх, че това ще се случи. Общо взето беше "чудно" детство.

Днес знам как се чете "ш", говоря 5 езика, при настроение и 6, имам две висши образования. Станал е човек от мен, поне на външен вид. Истината е, че знам 5 езика, но не искам да говоря с абсолютно никого. Имам две висши образования и се чувствам като поредната отрепка. Живея в огромен апартамент, но той си остава празен и неотворен за хора.

Шамарите така и не ме научиха на нищо. Нито ме възпитаха, нито ми подобриха чуждите езици. Да, баща ми ме биеше, докато учехме английски, например, но вместо да усвоя по бързо езика, аз се научих чисто и просто да го мразя - и него, и езика.

До ден-днешен го мразя и имам някои затруднения - случвало ли ви се е да знаете, че нещо много ви трябва, защото го ползвате всеки ден, и че трябва да го подобрите, но чисто и просто не можете да се насилите да го направите? Защото нещо дълбоко във вас отказва да го направи... Това си остава една от най-дълбоките ми травми, налична и до днес.

Днес почти не общувам с родителите си. Мечтата ми е да си взема една хижа в Аляска и да забравя за съществуването на семейство, приятели и общество. Ако можех да щракна с пръсти и да изчезна, без никой никога да разбере къде съм и жива ли съм, бих го направила моментално.

Не изпитвам съчувствие, жал или любов към почти никого. Семейството ми, цялото, много добре знаеше, че ме бият, и никой нищо не направи. Понякога казваха нещо, колкото да се проявят, и толкова, всичко си оставаше по старому. Може би изпитвам чувства, но не и към тях, по скоро към някое животно или най-често предмет - с годините се научих, че особено предметите може да си ги обичаш колкото искаш - нито те бият, нито те предават, нито нищо.

Не ме разбирайте погрешно, чувства си имах като дете, но благодарение на шамарите постепенно изчезнаха - отрано се научих, че за да оцелееш, не трябва да чувстваш нищо и точно и така оцелях като дете.

Сега като възрастен прекрасно осъзнавам какво направих с това си убеждение, но вече е прекалено късно за промени.

Естествено, че осъзнавам, че явно още от малка съм била много чувствително дете, но искам да уточня, че на външен вид си бях стандартно дете - исках да си играя с играчките, да спя в леглото на майка ми като сънувам нещо лошо и като цяло да ме обичат. Исках да имам приятели, да се смея и да ям сладолед.

Бях едно съвсем нормално дете. Като вашето.

Oще: бпц  възпитание  възпитателни шамари  домашно насилие  наказания  насилие  насилие над деца  физически наказания  шамари 


Още от Оня, дето не го трият

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 30.05.2012, 03:56

26 Starija hush | 19.02.201900:55

Ама как да му простя като топката ми влезна в градината с царевици и затова ми откъсна ухото до половина не дърпане а 1см.откъсване и не може да ми зарасне.За слаб успех не бех слаб ученик НО понеже беше ПОП-благочестив християнин през 1960 година ме преследваха заради него.На всичко отгоре е бил първи секретар на ГЕМЕТО некакав земеделец избегал в Америка.Просто даскалите се страхуваха да ми пишат отличен а копелета на партиците по слаба отценка НО това идийота не го разбира и вечно пиян.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 27.02.2015, 15:00

25 Mako | 18.02.201920:21

Тая, авторката, е толкова проклета, че Стокхолмски синдром не я лови.....патология някаква.... Намига
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 20.05.2011, 17:21

24 peta_wawa | 18.02.201915:47

Може би има и такива родители. Но в масовия случай, който до 40 не е успял да прости на родителите си е някакъв нарцистичен социопат, на когото всички са му длъжни. Хайде да порастнем! Родителите удрят от безсилие и ужас че най-любимото им същество ще пострада или ще си провали бъдещето. Мен са ме удряли два-три пъти, когато съм изчезвала без да се обадя и когато не се прибрах до сутринта на 16. Независимо дали ще удариш твоето дете или ще си достатъчно силен и уравновесен за да се възпреш, щом ти се случи ще разбереш ужаса на майка си или баща си, който ги е накарал да посегнат и да съжаляват много след това.
Бой за произношение на пет езика е скапана глупост, стресът унищожава паметта, никой образован родител не би го направил. Или е криминален случай, подай сигнал за баща си в полицията ако искаш, но не го въвирай за пример на обикновените хора, които са достатъчно несигурни, отглеждайки деца в днешно време!
   

оценка

+4 -1

Регистриран на: 14.09.2012, 17:17

23 Xaoc | 18.02.201912:53

Като гледам, хората, които бият децата си, дружно са нахранили авторката. Защо ли? Пожелавам им да станат като нея и да останете самотни на старини, за да разберете, че е била права.
   

оценка

+2 -1

Регистриран на: 17.05.2015, 11:28

22 stoy | 18.02.201911:40

М-да...
М стил "никой ни ма обичка, пък аз съм егати пичката".
И си чете собственото зле написано словоизлияние, и слага минуси...
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 18.03.2011, 09:26

21 explorer | 18.02.201908:10

@дедо и киселото, отношението на авторката на писмото е христоматиен пример за blame game, от деца към родители. Но по нашите земи народопсихологията е по-различна и тези номера много не вървят.
По повод на боя с пръчка и физическите наказания въобще. Да, бил съм ги когато е трябвало, става дума за едноцифрено число случаи в годините между 3-7, когато децата вече разбират какво им казваш и избират да прекосят границите поставени за тяхната безопасност. Никога не е било от нерви или яд, винаги е било с любов и грижа за тях и съответно не е било травмиращо, но е било запомнящо се. Винаги след подобен случай сме разговаряли за причините довели до наказанието и адекватното поведение в такива ситуации. Снощи отново разговарях с тях за да се уверя и да, те нямат травми или обида и са си научили урока, че прекосяването на някои граници ще им донесе физическа болка.
Освен това по повод на пръчката, по-важната й роля беше символична. Не съм им удрял шамар, но те знаеха че ако се наложи няма да се поколебая. Децата израснаха до осъзнаване на факта, че прекрачването на определени граници носи наказание и болка и всеки си носи отговорността за избора който прави. Това колкото и да ти го повтарят, е нещо което се учи от опит.
   

оценка

+3 -1

Регистриран на: 30.05.2012, 03:56

20 Starija hush | 18.02.201906:42

Родиха ми се три дъщери.НО никога не съм бил на родителска среща и съм се интересувал от техния успех.Исках да израснат без този домашен страх както мен за слаб успех.Не исках като се прибера от работа да изпитват страх от мен.От умора немах време да си играя с тех но те си играеха сами защото разликата им беше 15 месеца едно от друго.НО благодарение на тия съдисти изобщо не испитвах носталгия към никого.Дори когато батисаха избщо все едно нищо не се случило.Преди неколко години бех в бг. за да си прибера парите от наслеството.Братовчеда ми предложи да ме откара с колата да им вида гробовете НО аз отказах.Карай за летището и това ми беше последното стъпване в бг.кенеф
   

оценка

+3 -2

Регистриран на: 30.05.2012, 03:56

19 Starija hush | 18.02.201906:28

Браво браво браво на авторката.Точно такава беше мойта съдба с родители съдисти.Една блага дума не бех чул от тех.На 15 години избегах през границата на град Трън за да се отърва от тех.НО ме депортираха обратно.На 16 години имах паспорт и почнах работа в Строй раиона като бетонжия за 72 лева на месец.Бех се мерактосал да си купя ръчен часовник ГУБ самонавиващ се от ГДР за 65 лева.Майками ми иска целата заплата за да си купи ново палто.Хранехме се на масата заедно.След като отказах да и дам първата заплата ми дръпна чинията и ми я плисна в лицето.Моментално и отпрах едно круше в окото и почнахме да се скубеме на душемето.През това време се прибра мурука и ни раздели.Окло 2 години не и говорих и отидох в София да уча и живея самостоятелно в 18 училище с ман гала Костов беше по млад от мене.След казармата отново избегах от тех през Мари Бор в Австрия и от там за САЩ.Бех достатъчно подготвен да се справя с трудностите на живота като емигрант.НЕ се страхувах от хамалска работа което е най важното за да оцелеш в Америка.
   

оценка

+2 -2

Регистриран на: 05.02.2018, 18:01

18 To | 18.02.201904:11

А иначе статията е СВЕЖА :-)
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 05.02.2018, 18:01

17 To | 18.02.201904:09

: Мен са ме И били, И скубали, И удряли шамари, но аз си обичах родителите.
Никой не е идеален, а искаме да имаме родители или да сме родители /аз съм само То, да уточня/, които са идеално подготвени като по учебник.
Всяко време е различно с различните си представи за възпитанието.
Що се отнася до употребата на физическо упражнение /кво пиша, физическо насилие или действие де/: малко дете не се удря /под удране на резбирам шляпване по думето или някой и друг лек шамар, макар че удрянето по лицето ВЪОБЩЕ не го препоръчвам/ в НИКАКЪВ СЛУЧАЙ, колкото и да си си изтървал нервите...просто подготовка за проблемите в тинейджърската възраст, където пък още по-лошо е да го удряш - може да ти хване ръцете и ти да го отнесеш :-). А когато пък поотрасне още няма по-хубаво нещо от това да ти е пръв приятел, още повече като виждаш в него това, което и ти смяташ за хубаво.
...та, от един шамар – предпочитам по дупето - няма да ти останат незаличими психични травми, най-много да ти го загреят...:-)
   

оценка

+2 -1