Клаус Шваб, импресарио на Световния икономически форум, публикува манифест в навечерието на срещата в Давос, Швейцария, тази година.
В него той призовава да бъде създаден съвременен еквивалент на следвоенните конференции, на които се е установявал либералният световен ред.
След Втората световна война лидерите се събират, за да създадат нов набор от структури, които да позволят на следвоенния свят да си сътрудничи и да изгражда общото световно бъдеще.
Според Шваб светът се е променил и този процес спешно трябва да бъде възобновен. Той иска нов колективен проект за четвъртата вълна на глобализацията, така наречената Глобализация версия 4.0.
Шваб не е първият, който изказва подобно предложение. След финансовата криза има повтарящи се призиви към "нова Бретън-Уудска конференция" - конференция от 1944-а, на която по думите на импресариото, лидери от цял свят се обединяват, за да създадат финансовата система на следвоенната ера. Тогава са основани Международният валутен фонд и Световната банка.
Това е и моментът, в който хегемонията на САЩ се доказва като най-находчива като дава власт на икономистите-държавници, сред които и Джон Мейнард Кейнс, които имат за цел да изведат света от следвоенните руини и преходните десетилетия на криза. Под ръководството на Вашингтон Европа се движи към мирен просперитет.
Подобни истории срещат широка подкрепа на форуми като този в Давос.
Също така заслужават много повече внимание, отколкото им се отделя в момента. Историята за основаването на световния ред обикновено се интерпретира погрешно. Идеята за световни лидери, които се събират и съгласуват интересите си, е погрешна. По-често редът се налага не от съкооперация, а от по-груби сметки във властта и материални ограничения.
Бретън Уудс може да е била конференция на експерти и официални лица, но преди всичко е била военен съюз, ангажиран с усилия за преодоляване на масова и тотална война. Конференцията се състои през юли 1944-а в седмиците след Десанта в Нормандия и последните пробиви на Съветския съюз на Източния фронт.
Като военна, а не толкова като следвоенна среща, разногласията са сведени до минимум. Въпреки че целта е отделните икономики отново да бъдат свързани, градивните елементи са централизирани и контролирани от конкретни държави. Преговарящите са представители на правителствата, а не банкери или икономисти.
Банкерите се оказват "втора цигулка" след "пазителите на съкровищницата".
Решаващата дума е на американците, които са вложили най-много средства в съюзническите сили. Основната монетарна визия е да се създадат конвертируеми валути с фиксиран валутен курс като доларът е фиксиран към златото. Но условията, които САЩ поставят, се оказват твърде непосилни за съсипаните от войната икономики.
Когато Великобритания, най-малко засегнатата от войната икономика, се опитва да реализира свободна конвертируемост на паунда към долара, опитът се срива през 1947-а при първото препятствие. Правителството в Лондон бързо се заема да спре по-нататъшно изтичане на ценни долари като затяга квотите за внос и възстановява валутния контрол.
Междувременно мащабният проект за свободна търговия, заложен в Хаванската харта и Международната търговска организация, се отклоняват от посоката, която Конгресът на САЩ налага, и са спрени в зародиш. Общото споразумение за митата и търговията са техният тромав заместник.
Идеите за приемственост между Бретън Уудс и настоящето се легитимират от приемствеността между Световната банка и Международния валутен фонд.
Тази приемственост е надлежно установена още през 1945-а. Но тогава отвъд институционалните названия тя е до голяма степен несъществуваща. В рамките на само една година почти всичко, прието по време на Бретън Уудс, е заложено на карта. Още през 1946-а Съветският съюз се отказва от участие в МВФ и Световната банка.
След като Студената война парализира институциите в САЩ, които изначално са създадени, за да дооформят Бретън Уудс, онова, което се появява изпод американската хегемония, е много по-тесен следвоенен кръг, концентриран върху Северния Атлантик. Планът Маршал от 1948-а е чисто признание за провала на Бретън Уудс.
За истинските либерали и в САЩ, и в Европа, Студената война и икономическият ред, който тя налага, са дълбоко разочарование. Първото поколение неолиберали се притесняват от щатската политика и нейната склонност към икономическа намеса.
Истинските защитници на свободния пазар настояват за отпадането на всички въведени регулации. Те настояват вместо фиксирани курсове валутите да могат да варират в стойността си, която да се определя от конкурентните пазари.
През 50-те години на миналия век подобни идеи се отхвърлят като твърде ексцентрични.
Това положение се запазва до 1958-а, когато визията от Бретън Уудс най-накрая започва да се осъществява. Дори тогава не става въпрос за либерален ред така, както са го разбирали през XIX-ти век или го разбират днес в Давос. Международната мобилност на капитала извън дългосрочните инвестиции е силно ограничена. Либерализацията на търговията се бави в напредъка си.
Постепенното премахване на валутния контрол върви ръка за ръка с премахването на търговските квоти. Само когато тези по-елементарни ограничения на външната търговия са премахнати, икономическите преговори стават реалност. Нарастващата световна търговия е и благословия, и проклятие.
Огромните немски и японски активи оказват натиск върху обменните курсове от Бретън Уудс. През 60-те години положението се усложнява от възможността Уолстрийт да заобикаля финансовите репресии и да създаде свой нерегулиран пазар на валути.
В края на 60-те, едва 10 години след Бретън Уудс, вече има неразрешими проблеми.
И когато се изправя пред исканията за дефлация, президентът Ричард Никсън се завръща към икономическия национализъм. Между 1971 и 1973-а той отделя долара от златото и се отказва от всякакви усилия да защитава валутния курс като така спомага да се възстанови търговският баланс. Ако нашата модерна икономика има рождена година, то това е не 1945-а, а именно началото на 70-те.
Неприятната истина е, че нашият ред е роден не от колективен договор, а от всеобщ хаос, отприщен от отказа на Америка да участва в глобалния монетарен ред.
С нарастването на напрежението, трупано още от 60-те, нестабилността на валутите допринася за безпрецедентен в исторически мащаб скок на инфлацията в западния свят. Тази епоха на инфлационна нестабилност е завършена от пазарната революция, но първите опити за възстановяване на баланса са чрез корпоратизма - директното преговаряне между правителствата, профсъюзите и работодателите.
Целта е пряк контрол върху инфлацията чрез ценообразуването.
Но ефектът е още по-засилена политизация на икономиката. Тъй като левите социалисти прогнозират криза на капиталистическата демокрация, заплахите от демократичен хаос също са съвсем реални.
